аз по-невинна съм от тез, които
умеят да изглеждат непристъпни.
По-сдържано от тях — ще ти призная
със теб се бих държала, да не беше
подслушал, без да зная, моя порив.
Затуй прости ми и недей отдава
на лекота таз моя всеотдайност,
която мракът скритен ти разкри!
РОМЕО
Кълна ти се в луната, посребрила
върхарите на тез градини в цвят…
ЖУЛИЕТА
Не, в нея не! Ако кълнеш се в тази
непостоянница, която сменя
лика си всеки месец, твойта обич
ще бъде постоянна като нея!
РОМЕО
В какво тогаз да се кълна?
ЖУЛИЕТА
Във нищо
или, щом искаш, в себе си самия,
защото ти си бог мой, идол мой,
и вярвам аз на клетви само в тебе!
РОМЕО
Ако сърцето ми, обична моя…
ЖУЛИЕТА
Не, стой, недей! Макар да ти се радвам,
не ми е радостно от този наш
любовен сговор. Вижда ми се той
премного необмислен, бърз, внезапен,
приличен на светкавица, която,
преди да кажеш: „Святка се!“ и вече
изчезнала е. Лека нощ, мой сладки!
Възможно е таз пъпка от любов
под летния зефир да се разтвори
в разкошен цвят при следната ни среща.
Прощавай, лека нощ, любими мой!
Покой и мир в съня ти да царят,
тъй както царствуват във мойта гръд!
РОМЕО
Ще ме отпратиш тъй, незаплатен?
ЖУЛИЕТА
Каква заплата искаш ти от мен?
РОМЕО
Любовна клетва в отговор на мойта.
ЖУЛИЕТА
Аз дадох ти я, без да си я искал,
но иска ми се да не съм я дала!
РОМЕО
Обратно си я искаш? А защо?
ЖУЛИЕТА
Защото искам пак да ти я дам.
Но всъщност искам туй, което имам,
защото щедростта ми е без бряг
като морето, но и любовта ми
е също тъй без дъно като него
и колкото по-щедро те дарявам,
със толкоз повече любов оставам!…
Гласът на дойката: „Жулиета?“
Сега!… Бъди ми верен, мой Монтеки!
Почакай мъничко! Ще дойда пак!
Излиза.
РОМЕО
Благословена нощ! А, знам ли, може,
понеже нощ е, всичко да е сън?
Премного сладко е, за да е вярно!
Жулиета се появява отново.
ЖУЛИЕТА
Три думи още, скъпи ми Ромео,
и лека нощ наистина тоз път!
Ако признанието ти е честно
и намерението ти — женитба,
по таз, която утре ще ти пратя,
прати ми вест: кога и где би искал
да се венчаем с теб, и аз ще сложа
богатствата си в твоите нозе
и ще те следвам, господарю мой,
до края на света!
Гласът на дойката: „Госпожице!“
Сега! Сега!…
Но ако тук си със нечестни цели,
аз моля те…
Гласът на дойката: „Госпожице!“
Сега!… Да се откажеш
от опитите си и ме оставиш
на моята печал! Ще пратя утре…
РОМЕО
Кълна се!…
ЖУЛИЕТА
Лека нощ! Върви! Върви!
Излиза.
РОМЕО
Без теб не ще е лека тя, уви!
Ний припкаме, щом срещата напред
като дечица към полята лете;
но щом е тя отдире ни, пълзиме
като дечица към школото зиме.
Влиза отново Жулиета.
ЖУЛИЕТА
Ромео! Ссст! Ромео! О, да можех
да те извикам с глас на соколар,
соколе мой! Но пленът е безгласен.
А иначе разтърсвала аз бих
с вика си пещерата, във която
спи нимфата на ековете, Ехо12,
докато нейният въздушен глас
пресипне като моя от неспирно
повтаряне на името „Ромео“!
РОМЕО
О, собствената ми душа ме вика!
Как сладко-сребърно звънти в нощта
гласът на влюбените! Сякаш нежна
неземна музика за тънък слух!
ЖУЛИЕТА
Ромео!
РОМЕО
Да, соколче?
ЖУЛИЕТА
Утре в колко
да дойде мойта пратеница?
РОМЕО
В девет.
ЖУЛИЕТА
Във девет. Дотогава има век!
Забравих вече за какво те върнах!
РОМЕО
Ще чакам тук, додето си го спомниш!
ЖУЛИЕТА
Но аз ще го забравям постоянно
и само, че те искам тук, ще помня!
РОМЕО
Пък аз ще ти помагам да забравяш,
стоейки тук, забравил за дома си.
ЖУЛИЕТА
Но гледай, съмва! Искам да си вече
далеч оттук… Не повече все пак,
отколкото завързаното птиче,
което палавката малка пуска
да хвръкне уж, но тъкмо изхвърчало,
със нишка свилена издърпва пак
във шепите си, от любов ревнива
към свободата му.
12