РОМЕО
Ти отнеси поздравите ми на своята госпожица и моя господарка. Кълна ти се, че…
ДОЙКАТА
О, как се радвам! Непременно ще й го предам точно както го казахте! Божичко, как ще подскочи от радост!
РОМЕО
Но какво ще й предадеш, като не си ме чула още?
ДОЙКАТА
Ще й предам, че съм чула как вие се заклехте, и това е много благородническо според моето мнение.
РОМЕО
Добре. Кажи й да намери начин
на изповед да иде след обяд.
В килията на брат Лоренцо бързо
ще бъде опростена и венчана.
Това е за труда ти.
ДОЙКАТА
Не, недейте!
Не, ни стотинка!
РОМЕО
Дръж, като ти дават!
ДОЙКАТА
Днес след обяд? Ще дойде непременно!
РОМЕО
Постой! Зад манастирската стена
слугата ми след час ще те намери
и стълба от въже ще ти даде.
Със нейна помощ аз — щастлив моряк —
ще се кача таз нощ догоре чак
по мачтата на висшето блаженство!
Бъди ни предана и аз ще зная
да те възнаградя. И отнеси
привета ми на свойта господарка!
ДОЙКАТА
Да ви поживи Господ, господине!…
Но чакайте!
РОМЕО
Какво?
ДОЙКАТА
Тоз ваш слуга…
Нали се казва: „Тайна между двама
е тайна, щом единия го няма.“
РОМЕО
Слугата ми е гроб, бъди спокойна!
ДОЙКАТА
Добре тогава. Ама ще знаете, господине, моята господарка е най-сладкото девойче на света! Когато беше едно такова бъбриво дребосъче… Около нея се върти един благородник, господин Парис му е името; та той си точи зъбите за нея, ама тя, милинката, като го погледне, сякаш вижда жаба, честен кръст, пъпчива жаба! Аз понякога, нарочно, за да я ядосам, й викам, че този Парис е точно за нея, ама — гръм да ме порази, ако лъжа! — тя става бяла като най-бялото платно от цялата световна вселена!… Розмарин и Ромео нали се пишат със същата буква?
РОМЕО
Да, дойко. И двете с „р“. Само че „розмарин“ се пише с малко „р“, а „Ромео“ е с голямо отпред.
ДОЙКАТА
Ах вие, смешник! „С голямо отпред?“ Не, не беше с „р“. „Р-р-р!“ — това е кучешка буква. С друго почваше, знам. А тя измисли едни такива пуетични думички за вас и розмарина, че драго да ви стане да ги чуете!…
РОМЕО
Поздрави я от мене!
ДОЙКАТА
Непременно!
Ромео излиза.
Пиетро!
ПИЕТРО
Ето ме!
ДОЙКАТА
Пред мен и тръгвай!
Излизат.
Пета сцена
В градината на Капулети.
Влиза. Жулиета.
ЖУЛИЕТА
Когато тръгваше, удари девет,
а обеща, че щяла да се бави
по-малко и от час! А може би
не го е срещнала? Не е възможно!
Не, тя се тътри като… Боже мой!
Носителки на вестите сърдечни
би трябвало да бъдат наште мисли,
далеч по-бързи от лъчите златни,
които пъдят утринните сенки
по хълмовете! Та нали затуй
във колесницата на любовта
запрегнати са бързи гълъбици,
нали затуй по-вихрени от вихър
са леките крилца на Купидон!
На, слънцето достигна до превала
на дневния си път. Три дълги часа —
от девет до дванайсет, — а я няма!
Да беше с млада кръв и млади чувства,
тя би хвърчала като лека топка,
подхвърлена от моите слова
и върната от неговите! Ах,
тъй бавни са и мудни тези дърти,
че някои изглеждат вече мъртви!
Влизат Дойката и Пиетро.
О, слава Богу! Сладка дойко, казвай!
Видя ли го?… Кажи му да излезе!
ДОЙКАТА
Излез и чакай пред вратата, Пиетро!
Пиетро излиза.
ЖУЛИЕТА
Е, дойчице? Но ти изглеждаш мрачна
Печал ако ми носиш, облекчи я
със весел вид; ако ми носиш радост,
недей разваля музиката нежна
на новините си със тъжен лик!
ДОЙКАТА
Съвсем съм капнала! Да си почина!
Болят ме костите от туй търчане!
ЖУЛИЕТА
Разменям с тебе кости срещу вести!
Разказвай, мила! Миличка, разказвай!
ДОЙКАТА
Исусе, колко бърза! Е, потрай, де!
Не виждаш ли, че просто нямам дъх!
ЖУЛИЕТА