и той насочи острата стомана
в гърдите на Меркуцио. И ето,
нападнатият, не по-малко огнен,
изтегля срещу шпагата му шпага
и отклонил презрително смъртта
с една ръка, със другата я връща
обратно на Тибалт, чиято ловкост
спасява го по чудо. „Стойте! Спрете“ —
отчаяно извика им Ромео
и със ръка, по-бърза от езика,
им блъсна остриетата надолу
и между тях се втурна. Ала в миг
един изпълнен с гняв Тибалтов удар,
изпод ръката му, срази живота
на храбрия Меркуцио. Тибалт
побягна, но след малко пак се върна
към зажаднелия за мъст Ромео
и като две светкавици те двама
се оплетоха във битка. И додето
измъкна шпага, да ги разтърва,
безстрашният Тибалт бе вече мъртъв,
а пък Ромео — впуснал се да бяга.
Ако ви лъжа, да умра веднага!
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ
И той е от проклетия им род —
на кръвна обич тази реч е плод!
За да убият моя братов син,
те двайсет са били, а той — един!
За неговата смърт аз моля, княже,
убиецът със смърт да се накаже!
КНЯЗЪТ
Ала убитият убил е пръв,
а кой ще плаща тази първа кръв?
МОНТЕКИ
Не моят син! Меркуцио и той
другари бяха. За другаря свой
Ромео е отнел онуй, което
и по закона би било отнето —
живота на Тибалт!
КНЯЗЪТ
Затуй тозчас
изгнан да бъде го осъждам аз!
Дотам достигна дивата ви стръв,
че да пролее моя сродна кръв,
но ще ви струва тя такава глоба,
че вий ще я запомните до гроба!
И без молби! Ще бъдат празен звук
Ромео да се маха вън оттук,
че след часа, във който бъде хванат
не много часове ще му останат!
Трупа вдигнете! Указът ми строг
да се изпълни в еднодневен срок!
Съдът, простил убиеца, убива
и милостта му е немилостива.
Излизат.
Втора сцена
Градината на Капулети.
Влиза Жулиета.
ЖУЛИЕТА
Препускайте по-бързо, огнегриви
коне на Феб23! Ако ви беше шибнал
синът му Фаетон24, ленивци, щяхте
да се прибирате на запад вече,
довлекли подир себе си нощта!
О, нощ, съюзнице на любовта,
простри завесата си пред окото
на пътника случаен, за да може
Ромео, несъзрян и неодуман,
да скочи — жарък — в моите ръце!
Любовниците знаят да отслужват
вълшебния си обред, осветени
от собствената своя красота;
а и на сляпата любов подхождаш
най-много ти. Ела, о, скромна нощ,
ела, пазачко строга, в черна дреха,
и научи ме как се губи тази
печелеща игра, в която залог
са две невинности! Във своя мрак,
като с качулка за соколче25, скрий ти
таз пърхаща по бузите ми, още
немирна кръв, дордето осмелея
и всичко в любовта за мене стане
най-скромна чистота! Ела, о, нощ!
Ела, Ромео мой! Ела, мой ден
сред тъмна нощ, защото, знам, ще светиш
върху крилете на нощта, по-бял
от утрин сняг върху крило на гарван!
Ела, гальовна, сладка, смугла нощ!
Ела по-бързо и донес ми моя
любим Ромео! А като умре,
на ситнички парченца разпилей го
и той небето ти ще озвезди
така, че всичко живо ще се влюби
във тебе, дивна нощ, и ще престане
да тачи заслепяващото слънце!
Дворец си купих — гледам го отвън.
Той купи мене — има ме насън!
О, този муден ден се точи бавно
като нощта пред празника, на който
детенцето най-сетне ще излезе
във новите си дрешки!… Ей я, иде!
Влиза Дойката с въжена стълба.
Тя връща се от него, а пък който
случайно каже името „Ромео“,
за мен е сладкогласен като ангел!…
Е, казвай, какво ново! Какво носиш?
Въжето ли?
ДОЙКАТА (хвърля стълбата на земята)
Да, да, въже за него!
ЖУЛИЕТА
О, Боже! Какво има? Защо кършиш
ръцете си?
ДОЙКАТА
Горкият! Мъртъв! Мъртъв!
Загубени сме, миличка! О, Боже!
Намушкан, умъртвен, убит, издъхнал!
ЖУЛИЕТА
Нима небето може тъй да мрази?
ДОЙКАТА
Небето — не, но твоят мил Ромео,
той може! О, Ромео! О, Ромео!
Кой би си го представил! Как можа!
ЖУЛИЕТА
Защо ме мъчиш, дяволицо дърта!
От изтезание като това
би изревал и пъкълът! Ромео
се е самоубил? Добре ли чух?
Речеш ли „да“, в миг моята звезда
във мрака ще потъне без следа,
защото всички тез „вражда“, „межда“,
„вреда“, „беда“ са до едно чада
на твойто „да“! Не ме мъчи поне!
Умрял ли е? Отвръщай с „да“ и „не“!
Два къси звука, а за мен от тях
23
24
25