В килията на брат Лоренцо.
Влиза Брат Лоренцо.
БРАТ ЛОРЕНЦО
Излез, излез, уплашени човече!…
Скръбта се влюби в чара ти, Ромео,
нещастието се венча за теб!
Влиза Ромео.
РОМЕО
Разказвай, отче! Казвай: на какво
осъден съм? Каква злина незнайна
подава ми ръка за запознанство?
БРАТ ЛОРЕНЦО
Да, ти премного се сдружи с бедите.
Съдът на княза каза свойта дума.
РОМЕО
И ме изпраща пред съда на Бога?
БРАТ ЛОРЕНЦО
По-мека е присъдата, която
изрече той: изгнание, не смърт.
РОМЕО
Изгнание? Смили се! „Смърт“ кажи!
Изгнанието е за мен по-страшно,
о, сто пъти по-страшно от смъртта!
Изгнание! Това не казвай само!
БРАТ ЛОРЕНЦО
В изгнание, но само от Верона,
а този свят е пъстър и широк!
РОМЕО
О, не! Извън Верона няма свят,
а само скръб, чистилище и ад!
„Изгнание от този град“ — туй значи
„изгнание от този свят“, или
друг начин да се каже „смърт“. С туй свое
„изгнан си“ ти главата ми отсичаш
със златна брадва, радостно усмихнат
на удара й, който ме убива!
БРАТ ЛОРЕНЦО
О, смъртен грях! О, зла неблагодарност!
За твоето деяние законът
предвижда смърт; но благият ни княз
направи изключение от него
и замени с изгнание смъртта,
а ти, слепец, не виждаш милостта му!
РОМЕО
Мъчение — каква ти милост! Дето
е Жулиета, там за мен е раят,
и в него има право да живее
и да я вижда всяко куче, котка,
нищожна мишка; а Ромео — не!
На по-голяма почит са мухите,
които се роят край всяка мърша,
отколкото Ромео. Да, те могат
да кацат върху бялото вълшебство
на нейната ръка и да крадат
нектара свят на скромните й устни,
които сякаш двойно руменеят
от свян, че се целуват една друга!
Мухите могат, а Ромео — не!
Ромео е в изгнание. Мухата
върти се покрай нея, а пък мене
ме гонят, както гони се муха!
Изгнан съм аз, а пък мухите имат
свободен достъп във града! И казваш,
изгнание и смърт не са едно?
О, нямаше ли ти по-меко средство
да ме убиеш — остър нож, отрова —
освен това „в изгнание“? Таз дума
и в ада срещат с вой! Ах, как можа
ти, божият служител, мой учител,
наставник, изповедник, утешител,
да ме разкъсаш с грозния й звук!
„В изгнание!“
БРАТ ЛОРЕНЦО
Стой! Чуй ме, луди момко!
РОМЕО
„В изгнание“ — пак туй ще кажеш, зная!
БРАТ ЛОРЕНЦО
Не, като лек за него ще ти дам
на злите мъки сладостното мляко,
което философия зовем.
В изгнание ти с нея…
РОМЕО
Ето пак
„в изгнание“! По дявола! Дали
таз твоя философия ще може
да ми направи нова Жулиета,
да отмени съда или града
да пренесе в изгнание със мене?
Като не може, дръж си я за теб!
БРАТ ЛОРЕНЦО
Изглежда, лудите са без уши!
РОМЕО
Когато здравите са без очи!
БРАТ ЛОРЕНЦО
Не мога ли все пак да поговоря
за твойто положение?
РОМЕО
Не можеш!
За да говориш, трябва да го чувстваш.
Да беше млад и влюбен в Жулиета,
и току-що венчан, да бе убил
роднината й; и да те изпращат,
пламтящ от страст, в изгнание — тогава
могъл би да говориш и да скубеш
косите си и, проснат на земята —
така! — за гроба си да взимаш мярка!
Чука се.
БРАТ ЛОРЕНЦО
Ромео, ставай! Някой чука! Скрий се!
РОМЕО
Не, никога! Освен ако мъглата
на моите въздишки ме закрие!
Чука се.
БРАТ ЛОРЕНЦО
Чуй, чукат!… Кой е?… Вдигай се, Ромео!
Ромео, ще те хванат!… Ида!… Ставай!
Чука се.
Върви в читалнята ми!… Ида!… Боже,
какви детинщини!… Минутка само!
Чука се.
Кой чука толкова? Какво ви трябва?
ДОЙКАТА (отвън)
Пуснете ме! Дошла съм по поръка
на мойта господарка Жулиета!
БРАТ ЛОРЕНЦО
Добре дошла тогаз!
Влиза Дойката.
ДОЙКАТА
Кажете, отче,
Ромео де е? Де е господарят
на господарката ми?
БРАТ ЛОРЕНЦО
Ей го, проснат,
пиян от своите собствени сълзи.
ДОЙКАТА
Тогава той със нея се покрива
така във всичкото, че ще й влезе
във положението и ще дойде!
О, сродна мъка! Сходство на скръбта!
И тя, горката, също като него