реве и хълца, хълца и реве!…
Вдигнете се! И дръжте се по-твърдо!
Какъв омекнал! Може ли чак толкоз!
Не бива мъж да спада изведнъж
пред трудността, така де!
РОМЕО (става)
Дойко, дойко!
ДОЙКАТА
Недейте! Всички ще отдъхнем в гроба!
РОМЕО
За Жулиета ли приказваш ти?
Как тя посрещна станалото? Казвай:
не ме ли смята загрубял убиец,
задето радостта ни опетних
със кръв за нея сродна? Как е? Где е?
Какво невестата ми тайна казва
за нашата разкъсана любов?
ДОЙКАТА
Какво ще каже! Плаче, та се къса —
в постелята се тръшка, скача пак,
пищи: „Тибалт!“ и после с вик: „Ромео!“
се просва възнак!
РОМЕО
Сякаш това име,
изстреляно от смъртоносна цев,
я е убило, както този, който
нарича се с туй име, и уби
роднината! Кажи ми, отче мой,
кажи ми, във коя презряна част
на тялото ми обитава туй
злокобно име, за да го измъкна
от крепостта му!
Измъква шпагата си.
БРАТ ЛОРЕНЦО
Какво си ти? На вид изглеждаш мъж,
но си плачлив като жена, а буйстваш
със дивото безумие на звяр!
Приличаш и на трите, а това
е неприлично и не ти прилича!
Учудваш ме! Кълна се в своя орден,
че смятах те за по-благоразумен!
Не стига че уби Тибалт, сега
посягаш и на себе си и с туй
желаеш да убиеш и жената,
живееща единствено чрез тебе!
Въставаш срещу род, земя, небе,
щом — рожба и на трите — се опитваш
да разрушиш единството им в теб!
Позор и срам! От тях ти надарен си
най-щедро с красота, любов и ум,
но като стар лихварин ги използваш
по начин, който знай, не прави чест
на тези красота, любов и ум!
Ти красотата си превръщаш в кукла
от мъртъв восък, като тъй отнемаш
от нея качествата на мъжа;
клетвопрестъпна става любовта ти,
като убиваш крехката онази,
която се закле да любиш нежно;
умът ти, най-подир, венецът, който
краси любов и красота, избухва,
зле ползван, във ръцете ти подобно
барутница на неумел войник
и ти загиваш, сине мой, разкъсан
от своето оръжие! Стани!
Стани, човече! Твойта Жулиета
е жива, а за нея преди малко
ти бе умрял от страх. Върви ти, значи!
Тибалт те диреше да те убие,
но ти уби го. Значи, пак върви ти!
Законът, който готвеше ти смърт,
смекчи сърцето си. Върви ти пак!
Цял дъжд от щастие над теб се сипе,
съдбата те ухажва, пременена
в най-скъпите си дрехи, а пък ти
се цупиш като глезена девойка
и бягаш от късмета си! Пази се,
такива като теб завършват зле!
Качи се, както казахте си днеска,
във стаята на своята жена
и утеши я! Само че внимавай,
да не поставят стражата, преди
да си излязъл от града, защото,
преварят ли те, няма да достигнеш
до Мантуа. Когато бъдеш там,
ще потърпиш, додето разгласим
женитбата ви, усмирим враждата,
измолим милосърдие от княза
и те извикаме да се завърнеш
със радост многократно по-голяма
от мъката, с която заминаваш!…
Ти, жено, тръгвай! Нека Жулиета
направи тъй, че всички да си легнат
по-рано днес — скръбта ще ги приспи.
Ромео ще пристигне, тъй кажи й.
ДОЙКАТА
О, Боже, бих стояла цяла нощ
да слушам мъдрости! Голямо нещо
е туй, учеността!… Ще кажа, значи,
на господарката да ви очаква.
РОМЕО
Кажи й! И кажи й, че готов съм
да чуя справедливия й съд.
Дойката тръгва и пак се връща.
ДОЙКАТА
Уф, старост! Този пръстен е от нея.
Вземете го! И не губете време!
Излиза.
РОМЕО
С каква надежда този дар ме огрява!
БРАТ ЛОРЕНЦО
Върви! На добър път! Повтарям: трябва
таз вечер преди стражата да бъдеш
извън града или пък утре рано
да се измъкнеш преоблечен. Тръгвай!
Докато чакаш в Мантуа, по твоя
прислужник ще ти съобщавам всичко,
което става тук! На добър час!
Е, хайде! Дай ръка, че става късно!
РОМЕО
Цял час тъй аз стоял бих на колене,
ако не бе едно небе пред мене!
Прощавай, отче!
Излиза.
Четвърта сцена
Стая в дома на Капулети.
Влизат Капулети, Синьора Капулети и Парис.
КАПУЛЕТИ
Такава завъртя ни, драги графе,
че нямах случай да говоря с нея.
Те много се обичаха с Тибалт.
А пък и аз обичах го. Съдба!
Какво да правиш, всички ний сме смъртни.
Сега е късно. Легнала е вече.
Признавам, че ако не бяхте вие,
и аз да съм в леглото си от час.