ПАРИС
Да, да, додява, който се годява
в жалейни дни. Синьора, лека нощ!
И поздравете дъщеря си!
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ
С радост.
А утре сутрин ще говоря с нея.
Сега се е затворила в скръбта си.
КАПУЛЕТИ
Но аз, мой графе, отсега ще дръзна
да ви предложа нейната любов.
Тя волята ми няма да пречупи.
Аз вярвам в туй! Какво ти вярвам — знам го!
Жена, преди да легнеш, навести я
във стаята й — нека чуе вече
за любовта на драгия ни Парис
и затова, че — слушаш ли ме? — в сряда…
Но чакай! Днес какво сме?
СИНЬОРА КАПУЛЕТИ
Понеделник.
КАПУЛЕТИ
Как? Понеделник? Хм, тогава сряда
е малко рано. Нека е четвъртък.
В четвъртък, значи, тя ще се венчае
за скъпия ни граф. А вие, синко,
готов ли сте? Или да поотложим?
Ще бъде скромно. Само между свои.
Защото, ако вдигнем шумна сватба
тъй скоро след Тибалтовата смърт,
ще кажат, че не тачим паметта
на сродника си. Половин дузина
поканени и толкоз. Във четвъртък.
Какво ще кажете?
ПАРИС
О, само туй, че
бих искал тоз четвъртък да е утре!
КАПУЛЕТИ
Тогава тръгвайте! Четвъртък, значи…
Ти, жено, говори със Жулиета,
преди да легнеш, и я подготви
за предстоящия й сватбен ден.
Доскоро, графе!… Запалете свещи
във стаята ми! Толкова е късно,
че още малко и ще стане рано!
Спокойна нощ!
Излизат.
Пета сцена
В градината на Капулети.
Горе на прозореца се показват Ромео и Жулиета.
ЖУЛИЕТА
Нима си тръгваш? Има още време
до утрото! Не беше чучулига,
а славей, вярвай, славей туй, което
прониза боязливия ти слух.
Той пее нощем в клонките на нара.
Повярвай, беше славей, мили мой!
РОМЕО
Не, беше чучулигата. Така
звъни вестителката на зората.
Не беше славей. Погледни, любов,
как злобните лъчи поръбват вече
редеещите облаци на изток.
Нощта гаси свещите си и, румен,
денят наднича, вдигнал се на пръсти,
зад планините. Трябва да вървя.
Смърт чака ме, ако остана тук!
ЖУЛИЕТА
Не, туй не е денят. Това е друг,
отделен плам, от слънцето излъхнат,
да те предшества като факлоносец
във пътя ти към Мантуа таз нощ.
Затуй не бързай! Имаш много време!
РОМЕО
Така да бъде! Нека смърт ме вземе!
Щастлив я чакам, щом я искаш ти!
Оназ дрезгавина не е окото
на утрото, а някакъв отблясък
от лунния светлик; тоз вик в небето
чуй! Чу ли го? — не е от чучулига,
не, то е славей. Нека той възслави
смъртта, която е добре дошла!…
Да си побъбрим, ангел мой, ела!
Какво ти е? Денят е тъй далече!
ЖУЛИЕТА
Не е! Не е! Върви си! Ден е вече!
И чучулига зла е туй, което
с нестройни крясъци дере небето!
Уж сладкопойна, а какво горчиво
страдание ни носи песента й!
Очи със жабата била сменила26 —
да беше разменила и гласа си,
понеже той със своя утрин звук
жестоко ни дели един от друг!
Върви, върви, любими! Вече съмва!
РОМЕО
За други съмва, а за нас се стъмва!
Влиза — откъм стаята — Дойката.
ДОЙКАТА
Жулиета! Ей, Жулиета?
ЖУЛИЕТА
Какво има?
ДОЙКАТА
След малко майка ти ще бъде тук!
Навън е светло! Миличка, внимавай!
Излиза.
ЖУЛИЕТА
Тогава: ден, ела! Живот, прощавай!
РОМЕО
Една целувка и се спускам, мила!
ЖУЛИЕТА
И тъй да ме напуснеш имаш сила,
о, мой любовнико, съпруже мой!
Пиши ми всеки ден от всеки час!
Да, тъй го казвам, тъй като без тебе
в минутката ще има много дни!
По тази сметка аз ще съм старица,
когато се завърнеш!
РОМЕО
Сбогом, скъпа!
При всеки сгоден случай занапред
от мен ще имаш вести и привет!
ЖУЛИЕТА
Ах, вярваш ли, че ще се видим пак?
РОМЕО
Разбира се! И някой ден с усмивка
ще си припомняме за тези сълзи.
ЖУЛИЕТА
О, Господи! Предчувствувам беда!
Като те гледам в тъмното там долу,
приличаш на мъртвец във черен гроб!
Изглеждаш ли ми тъй или си бледен?
РОМЕО
И ти си бледна. Мъката ни пие,
затуй приличаме на мъртви ние.
Прощавай!
Излиза.
ЖУЛИЕТА
Съдба, наричат те непостоянна —
защо тогава постоянно мъчиш
тоз, който ми се кле във постоянство?
26