БЕНВОЛИО
А тя коя е, благородни вуйчо?
МОНТЕКИ
Уви, не зная. Той я пази в тайна.
БЕНВОЛИО
Самия него питахте ли?
МОНТЕКИ
Питах
и лично, и посредством близки хора,
но той за свой съветник е избрал
единствен себе си — съветник, който
не знам доколко заслужава вяра, —
а към останалите е потаен
и недостъпен като млада пъпка,
която подъл червей е загризал,
преди листенца нежни да разтвори
за пролетния лъх и да приветства
светлика слънчев с първата си прелест.
Недъга му да можех да отгатна,
церил го бих с охота като тая,
с която диря днес да го узная.
Влиза Ромео.
БЕНВОЛИО
Той иде тук. Отивайте си, моля!
След малко, вярвам, нещичко ще знам.
МОНТЕКИ
Дано успеете във тази роля
на изповедник. Тръгвайте, мадам!
Излиза заедно със Синьора Монтеки.
БЕНВОЛИО
Добрутро, братовчеде!
РОМЕО
Как, нима е
все още в пелените си денят?
БЕНВОЛИО
Сега би девет!
РОМЕО
Времето се мае,
когато черни мисли ни гнетят…
Не беше ли баща ми тук сега
и где така внезапно той избяга?
БЕНВОЛИО
Отиде си. Кажи: каква тъга
Ромеовите часове разтяга?
РОМЕО
Тъга по туй, което съкращава —
щом имам го — тез същи часове.
БЕНВОЛИО
Любов?
РОМЕО
Обратното!
БЕНВОЛИО
Вражда тогава?
РОМЕО
Любов, която без ответ зове!
БЕНВОЛИО
Уви, Амур, тъй прелестен на вид,
нерядко бива злобен и сърдит!
РОМЕО
Уви, Амур и с вързани очи,
към нас успява път да различи…
Къде ще хапнем?… Ха, следи от бой!
Не говори! До мене стигна той.
Омразата, аз виждам, действа вещо.
Но любовта и тя е страшно нещо:
любов — жестока ласка, нежен яд,
от хаоса новосъздаден свят,
пух тежък, леден пламък, болно здраве
невярваща си вяра, сън наяве —
такваз е в мене, братовчеде, тази
любов, която своя пламък мрази!
Извиквам смях, нали?
БЕНВОЛИО
По-скоро сълзи.
РОМЕО
Защо?
БЕНВОЛИО
Защото виждам, че дошъл си
по пътя на страстта до край суров.
РОМЕО
Това ще е излишък от любов:
до мъката, що тегне в мойта гръд,
щом твойта легне, ще се разплодят
без бавене! Приятелю злодей,
да размножаваш мойта скръб недей!
С въздишки страстни свода ний кадим;
опитай се да пръснеш този дим —
в миг пламъци ще лумнат от очи;
но хайде на пожара попречи —
в море от плач ще потопиш света.
Това, приятелю, е любовта.
И още: зорка лудост, тъжна радост,
горчилка адска и небесна сладост!…
Прощавай, драги!
БЕНВОЛИО
Не, Ромео! Стой!
Не ме обиждай с този отказ свой!
РОМЕО
Да, откъс! Аз откъснат съм оттук!
Какво е туй „Ромео“? Празен звук!
БЕНВОЛИО
Кажи ми искрено, коя е тя?
РОМЕО
А мога ли без искри да пламтя?
БЕНВОЛИО
Не, без шега!
РОМЕО
Ти казваш на болника
„не, без шега“ свещеника да вика!
Една жена аз любя с огнен плам!
БЕНВОЛИО
Това, че е жена, улучих сам!
РОМЕО
Дали улучи колко е прекрасна?
БЕНВОЛИО
По-лесно се улучва цел по-ясна.
РОМЕО
Тук не улучи: тя като Диана6
е в ризница от девственост изляна,
в която малкият Амур, уви,
напразно все стрелите си криви.
За нежни речи тя преграда има,
за жарък взор не е възпламенима
и безнадеждно скутът й закрит е
за златото, подкупващо светците.
Да, тя богата откъм красота е,
но на земята ще я завещае!
БЕНВОЛИО
Обет е дала за моминство строго?
РОМЕО
И тъй, пестейки се, прахосва много,
защото своя чар като сковава,
от този чар потомците лишава.
Красива, скромна — мен тя хвърли в ада,
за да спечели рая си в награда,
и ей ме: жив, но по безкръвен начин
убит от нейния обет безбрачен!
БЕНВОЛИО
Послушай мене: забрави за нея!
РОМЕО
Ти искаш да забравя да живея?
БЕНВОЛИО
Огледай се за други красоти
наоколо!
РОМЕО
Не, тъй насочваш ти
към нея дваж по-силно мисълта ми:
нали под маски прелестните дами
към себе си по-силно ни влекат,