ПЪРВИ СВИРАЧ
Защо „Весело сърце“?
ПИЕТРО
Защото всичко в мен пее „Сърцето ми е скръбно!“. О, изсвирете ми някоя игривичка елегия, да ме развесели!
ПЪРВИ СВИРАЧ
Никакви елегии! Сега не е време за музика.
ПИЕТРО
Значи, няма да свирите, а?
ПЪРВИ СВИРАЧ
Няма.
ПИЕТРО
Тогава ще ви дам, което ви се полага.
ПЪРВИ СВИРАЧ
Колко?
ПИЕТРО
Всичко без остатък, само че не в жълтици, а в ритници. Защото досега не съм чувал такова невярно свирене!
ПЪРВИ СВИРАЧ
Пък аз не съм виждал такова лакейско носовирене!
ПИЕТРО
Тогава ще почувстваш лакейския ми нож върху кожата си! Ще те направя само на четвъртинки и осминки! Ще ти свиря „до-ре-ми“, до-като ре-внеш: ми-лост!
ПЪРВИ СВИРАЧ
Пък аз ще ти изпея такова „сол-си-ла“, че да ти излезе сол-ено, си-не ла-кейски!
ВТОРИ СВИРАЧ
Я си скрий острия нож и измъкни острия си ум! Почвай, да те видим!
ПИЕТРО
Добре! И без нож ще ви направя на тънки резенчета! Дръжте се!
„Когато мъка тягостна и скучна
обхване ни във своя тъжен плен,
едничка музиката среброзвучна…“
Ха сега де! Кой ще каже защо е „среброзвучна“? Защо точно „сребро…“, а не друго? Какво ще кажеш ти, Симон — Котешко черво?
ПЪРВИ СВИРАЧ
Ами че защото звукът на среброто е добър за ухото.
ПИЕТРО
Не е лошо! А ти какво ще кажеш, Хю — Конски косъм?
ВТОРИ СВИРАЧ
„Среброзвучна“, защото звучи зарад среброто.
ПИЕТРО
И това не беше лошо! А ти какво ще кажеш, Джеймс — Кучи вой?
ТРЕТИ СВИРАЧ
Ами не знам какво да кажа.
ПИЕТРО
О, прощавай, забравих, че ти си певецът! Добре, ще кажа аз отговора вместо теб. Казва се така, защото някои музиканти, като не получат сребро, да им звучи в джобовете, и тогава мъка тягостна и скучна обхване ги във своя тъжен плен…
„… едничка музиката среброзвучна
повдига им духа опечален!“
Излиза.
ПЪРВИ МУЗИКАНТ
Пустият му хитрец, да пукне макар!
ВТОРИ МУЗИКАНТ
Зарежи го! Хайде да влезем! Ще изчакаме опечалените и ще си хапнем за Бог да прости!
Излизат.
Пето действие
Първа сцена
Улица в Мантуа.
Влиза Ромео.
РОМЕО
Кълна се, ако трябва да се вярва
на блазнещите сънища, на път са
приятни вести. Малкият тиран
на моето сърце е седнал весел,
люлеейки крачка, на своя трон
и чудна лекота цял ден ме носи
на педя от земята! Боже мой,
сънувах, че съм мъртъв — странен сън:
уж мъртъв, а съзнавах го! — и ето,
любимата ми дойде и с целувка
ми вдъхна жива сила и аз станах
и се почувствах като император!
Каква ли сладост крие любовта
в действителност, щом сянката й само
е толкоз сладка!
Влиза Балтазар.
Вести от Верона!
Разказвай, Балтазар! Навярно носиш
писмо от брат Лоренцо? Как е мойта
любима Жулиета? А баща ми?
Жена ми как е? Питам пак, защото,
щом тя добре е, всичко е добре!
БАЛТАЗАР
Тогаз кажете, че добре е всичко,
защото вече е добре и тя.
Прекрасната й плът е под земята,
безплътният й дух — във небесата!
Видях, като я вмъкваха с ковчега
в семейната им гробница и бързо
насам препуснах, за да ви го кажа.
Поръчахте ми да ви нося вести —
простете ми, че първата е таз!
РОМЕО
Какво говориш?… О, тогава аз,
звезди планети, викам ви на бой!…
Ти знаеш де живея — донеси ми
хартия и перо! И наеми
коне веднага! Тръгваме таз нощ!
БАЛТАЗАР
Недейте бърза, господарю мой!
Тоз бледен лик, тоз поглед предвещават
нещастия!
РОМЕО
Мълчи! Какво разбираш!
Върви и направи каквото казах!
Не носиш ли писмо от брат Лоренцо?
БАЛТАЗАР
Не, господарю.
РОМЕО
Нищо. Хайде, тръгвай!
Помпи конете! Аз ще те настигна!
Балтазар излиза.
Таз нощ ще спя до тебе, Жулиета!…
Но как?… Аха!… О, грозен грях, как бърже
ти хрумваш на отчаяната мисъл!
Сега си спомням: нейде тук търгува
един аптекар. Скоро го видях
да сбира билки, целият във дрипи,
с надвесени над хлътнал поглед вежди,
от глад и недоимък заприличал
на страшен скелет; в бедната му лавка,
освен един натъпкан крокодил
и костенурка някаква, и сбирка