На дневен ред стоеше и по-големият въпрос за спояването на връзката на Рейгън с американския народ. Това бяха места от Средния запад, които той познаваше от дете. „Израснах в град с хора като вас, точно от другата страна на границата, в Илинойс“, припомни той на публиката. Той цитира бейзболиста Йоги Бера и актьора Уил Роджърс и каза един от антисъветските вицове, които знаеше. Заяви, че правителствените разходи са като трева, която расте между плочките на тротоара, давайки за пример система за обществен транспорт, която е толкова скъпа, че би било по-евтино да се купува на всеки пет години нова кола на хората, които я използват. (Не каза къде е този толкова скъпоструващ обществен транспорт.) Денят приключи с патриотичен митинг на градския площад в Порт Вашингтон, който бе напечен от следобедното слънце. „Америка е номер едно и така ще си остане!“, заяви президентът. Тридесет хиляди души скандираха „Рейгън, Рейгън“ и „Ю Ес Ей, Ю Ес Ей, Ю Ес Ей“. („Човек се чувства смирен, когато е приветстван с такава топлота и обич“, написа Рейгън в дневника си същата вечер.) От оградено пространство на самолетната писта репортерите се провикваха, за да попитат за Борк и „Иран-контри“, докато президентът се качваше по стълбите на „Еър Форс 1“. Той се обърна и помаха. Или избра да не ги чуе, или по-вероятно наистина не е могъл да ги чуе заради шума на двигателите. Прибра се у дома навреме за вечеря.
Върнах се със спомени и истории за разказване. Но това да прекарам ден около хора, които обичат Роналд Рейгън, единствено направи за мен по-трудно да разбера популярността му. Също като много мои колеги смятах Рейгън за безхаберен тъпанар с опростенчески възгледи за света и повърхностно разбиране на политиката. Няколко месеца по-рано той бе признал, че е озадачен от собствената си роля в размяната на оръжия срещу заложници. За всеки от предшествениците му такова признание щеше да се равнява на признаване на лъжа. Присъщото за Рейгън качество да присъства някъде само физически направи неговото объркване да изглежда правдоподобно и донякъде жалко. Той бе прекалено неясен за злодей, но несъмнено пораждаше срам.
Малцина от моите приятели в тези дни предричаха, че Рейгън ще бъде запомнен като добър президент, камо ли като велик. При все това именно този момент, в който Рейгън даде приноса си за края на Студената война, ще остане в историята като неговото единствено постижение. Месец по-рано той говори в Берлин и заяви: „Г-н Горбачов, съборете тази стена“. Неговите преговори със съветския лидер, които се провалиха в Рейкявик предната пролет, щяха да променят из основи динамиката на света, в който съм израснал: опасността от ядрено унищожение, комунистическата заплаха и вътрешната политика, изградена около тези заплахи.
През следващия четвърт век репутацията на Рейгън растеше непрестанно. Днес той е смятан за втория по важност президент през XX век след Франклин Д. Рузвелт, който е неговият политически герой. Техният контраст е съвсем очевиден. Там, където Рузвелт опитва да реши проблемите на страната чрез решителни действия на федерално равнище, Рейгън опитва да ги реши без участието на правителството. Рузвелт ни даде ерата на Новия курс; Рейгън сложи края ѝ и направи консерватизма водеща идеология на страната. Но със засилването на репутацията на Рейгън нарасна и мистерията около него. Как човек, който понякога не помнеше имената на служителите в кабинета си, успя да промени страната и света толкова много? Беше ли мисловната му неангажираност по някакъв начин част от неговия политически успех? Дали той пожъна успех, като изпълняваше ролята на президент по начин, по който само добре обучен актьор би могъл? Имаше ли той някакъв магически късмет?
Част от отговора на загадката се крие в общите лични качества, които имат Рейгън и Рузвелт, когото Оливър Уендъл Холмс-младши описва като човек с „второ качество интелект, но с първокачествен темперамент“. Рузвелт също е критикуван заради своята повърхностност и опростенчество, че представя сложни въпроси с анекдоти вместо с факти. Подобно на Рейгън, той често действа интуитивно, вместо да търси логика. Но и двамата мъже имат вроден оптимизъм, който им помага да нарисуват светло бъдеще в момент на повсеместен мрак. В основата на характерите и на двамата има чувство за хумор, което служи като мерило за тяхната земност. Също като Рузвелт, Рейгън успява да запази чувството си за хумор на фона на цялото бреме, което тегне върху президентските му плещи. „Наредил съм да ме будят винаги в случай на извънредна ситуация в страната – дори ако съм на заседание на кабинета“, шегуваше се той. Когато Рейгън посети Китай, той отиде в град Сиан, погледна хилядите статуи на воини в реален размер, изработени от теракота през III век пр.Хр., козирува рязко и каза: „Свободно“.