Матис губеше много време в опитите си да надуши с какво се занимават в северния замък разбойниците на Бурка и как ще ги пипне най-добре. С тази цел всеки ден устройваше разузнавателни походи. Яздешком обикаляше с двама от хората си из гората откъм северната страна, но натрапниците не се виждаха. Повечето време там всичко бе тихо и замряло, сякаш нямаше ни един Бурков разбойник. Във всеки случай, бяха си направили чудесна дълга въжена стълба, тъй че без затруднение да слизат и да се качват по скалата до замъка. Един-единствен път Матис я видя да виси спусната. Тогава загуби напълно разсъдъка си и се втурна като луд да се катери. Разбойниците му го последваха, изгарящи от желание за бой. Но тутакси дъжд от стрели заваля от бойниците на Бурковата крепост и една стрела улучи Малък Клипен в бедрото, тъй че се наложи да остане два дена на легло. Въжената стълба се спускаше само под най-строга охрана, това поне се разбра.
Есенният мрак вече плътно се стелеше над Матисовия замък и разбойниците не се чувстваха добре от толкова седене на едно място. Станаха неспокойни и се караха повече от друг път, тъй че накрая се наложи Ловис да ги нахока здравата.
— Още малко и ще ми спукате тъпанчетата с цялата тази глъч и хленч. Изчезвайте и се пръждосвайте по дяволите, ако не можете да се спогодите!
Те млъкнаха и Ловис ги накара да свършат малко полезна работа — да почистят и разтребят в кокошарника, обора и кошарата, нещо, което ненавиждаха от дън душа. Но никой не успя да се измъкне освен Пер Черепа и ония, които в момента стояха на стража при Вълчата прегръдка и горе на Дяволското гърло.
Матис също правеше всичко, каквото му бе по силите, за да поддържа духа на разбойниците. Заведе ги на лов за елени. Въоръжени с копия и лъкове, те се отправиха към есенната гора, а Пер Черепа ги посрещна ухилен, когато се прибраха с улова си — четири големи лоса.
— Все пилешка супа, агнешка чорба и каша, така не може да продължава вечно — рече той. — Сега ще имаме нещичко за дъвчене, а най-крехките парчета, то се знае, ще получи беззъбият.
Ловис опече, опуши и осоли еленовото месо, тъй че с прибавката на пилешкото печено и агнешките флейки то щеше да стигне за през зимата.
Роня, както обикновено, прекарваше повечето време в гората. Сега там бе съвсем тихо, но да си в есенната гора й се струваше също много приятно. Мъхестата горска покривка зеленееше влажна и мека под босите й крака, всичко ухаеше тъй прекрасно на есен, а клоните на дърветата блестяха мокри. Валеше често. Тя обичаше да се сгуши под някоя гъста ела и да се вслушва в спокойното трополене на капките. Понякога такъв дъжд се изливаше, че цялата гора свистеше, това също й харесваше. Не се мяркаха много животни. Нейните лисички си стояха в дупката. От време на време на здрачаване тя виждаше плавно да се приближават елени, друг път диви коне, които пасяха между дърветата. На Роня много й се искаше да си улови един див кон и неведнъж бе опитвала, но все не й се удаваше. Бяха тъй плахи и явно трудни за опитомяване. Макар че вече й беше време да си има кон. Казала го беше и на Матис.
— Да, когато заякнеш достатъчно, за да си уловиш сама някой — й отговори той.
„И ще го направя някога — мислеше си тя. — Ще си хвана едно малко красиво конче, ще го отведа у дома в замъка и ще го опитомя, както Матис е опитомил всичките си коне.“
А иначе есенната гора странно пустееше. Изчезнали бяха всички същества, които обикновено я обитаваха. Сигурно се бяха прибрали в своите дупки и скривалища. Понякога, макар и рядко, от планината долитаха с кръжене диви витри, но, разбира се, сега бяха по-спокойни и предпочитаха да си останат горе в скалните пещери. Сивите джуджета също се бяха изпокрили. Само веднъж Роня видя две от тях да надничат зад един камък. Но сивите джуджета не я плашеха вече.
— Вървете по дяволите! — изкрещя им тя, и те тозчас изчезнаха с остро съскане.