Роня нямаше навик да лъже баща си. Само премълчаваше онова, което знаеше, че ще го натъжи или ядоса. Или да го натъжи и ядоса едновременно, както щеше да стане, ако му разкажеше за Бирк. Но какво да се прави, след като вече имаше брат, искаше да бъде с него дори ако трябваше да се крие.
Макар че къде ли щеше да се скрие с този дълбок сняг навън? В гората не можеше да отиде, тъй като Вълчата прегръдка бе засипана. Впрочем тая зимна гора малко я плашеше. Беше й се наситила за известно време.
Снежните виелици все тъй фучаха около Матисовия замък. Все по-свирепо и по-страшно, докато накрая Роня разбра колко зле стоят нещата — тя нямаше да види Бирк по-рано от пролетта. Той беше тъй далеч от нея, като че живееха на хиляда мили разстояние един от друг.
И виновник за това беше снегът. Роня се ожесточаваше все повече и повече срещу снега с всеки изминат ден, а и разбойниците го ненавиждаха от цялата си душа. Всяка сутрин те се караха чий ред е да рине. Двама-трима трябваше да разчистват пътеката до извора, откъдето носеха вода. Той се намираше на половината път до Вълчата прегръдка и не беше лесна работа да си проправиш път през фучащата снежна фъртуна, а сетне да дотътриш обратно пълни тежките ведра, тъй че да има и за хора, и за добитък.
— Лениви сте като биволи — гълчеше ги Ловис. — Освен когато се биете или разбойничите, тогава здравата работите.
И ленивите разбойници мечтаеха за пролетта, когато разбойническият живот отново щеше да започне. През дългото си очакване те се развличаха, като разчистваха все повече и повече сняг, дялкаха ски и преглеждаха оръжието си, грижеха се за конете, играеха на зарове, танцуваха разбойнически танци и пееха разбойнически песни пред огнището, както винаги.
Роня играеше с тях на зарове, пееше и танцуваше, но и тя копнееше не по-малко от разбойниците за пролетта и за своята пролетна гора. Тогава най-сетне щеше отново да види Бирк, да поговори с него и да разбере дали наистина иска да й бъде брат, както и беше обещал тогава в снежната виелица. Но да се чака беше трудно, а Роня много мразеше да стои затворена. Това я угнетяваше и времето минаваше бавно. Ето защо един ден слезе в подземието сред избените сводове, където не беше ходила толкова отдавна. Не обичаше старите затворнически килии. Там долу имаше цял ред такива дупки, вдълбани право в скалата. Наистина, Пер Черепа твърдеше, че никой не е седял затворен в тях от ония древни времена, когато над Матисовия замък са властвали феодали и васали, много преди той да стане разбойническо убежище. Въпреки това обаче, когато се озова под сводовете на студеното, с дъх на мухъл подземие, Роня почувства, че нещо от стоновете и въздишките на ония тъй отдавна умрели затворници се таеше в каменните стени, и й стана страшно. Освети с роговия фенер мрачните дупки, където злочестите нещастници бяха седели, без надеждата някога пак да зърнат слънцето. За миг тя постоя неподвижно, покрусена от жестокостите, на които е бил свидетел Матисовият замък. Сетне, потръпвайки, се загърна по-плътно с кожуха си от вълча кожа и продължи нататък през подземния проход, който обикаляше затворническите килии и минаваше под целия замък. Тук беше вървяла с Пер Черепа. Тъкмо той показа на Роня какво бе сторила мълнията в нощта, в която се бе родила тя. Не само беше разтворила едно Дяволско гърло. Беше разрушила и скалата под него и затова подземният проход беше срутен по средата и засипан с каменни отломки.
„Дотук, тук трябва да спреш“ — каза си Роня точно както беше казал Пер Черепа, когато се бяха разхождали двамата с него.
След това обаче размисли. Та нали знаеше, че от другата страна на срутването проходът продължава, Пер Черепа й беше казал. Винаги се дразнеше, че не може да стигне по-нататък, а сега повече отвсякога. И кой знае, може би тъкмо сега там някъде зад каменните отломки се намираше Бирк?
Постоя замислена, загледана в камарата камъни. И накрая намисли.
Роня вече не се мяркаше често в каменната зала. Всяка сутрин тя се губеше някъде, никой не знаеше къде. Ала нито Матис, нито Ловис се чудеха много. Сигурно и тя рине сняг както всички други, мислеха те, впрочем бяха привикнали да се появява и да изчезва, когато си иска.