Роня се почувствува така, сякаш тя и Матисовият замък бяха виновни, задето на Бирк му е било трудно и сега е тъй отслабнал и изнемощял от глад. Но да се смее все още можеше въпреки всичко.
— Бедни разбойници, да, точно така! Не усещаш ли, че от мен лъха на нечистотия и бедност? — попита той, като се подсмихваше. — Почти не сме имали и вода. Стапяхме сняг, защото беше направо невъзможно да се смъкнеш надолу до гората и да изровиш целия сняг над изворчето. А после да се покатериш по въжената стълба с ведро вода, докато снежната буря вилнее, опитвала ли си някога подобно нещо? Не, инак щеше да знаеш защо мириша като истински мръсен разбойник!
— И нашите разбойници миришат така — увери го Роня, за да го утеши малко. Самата тя ухаеше твърде приятно, защото Ловис я къпеше всяка събота вечер пред огнището в голямата дървена каца, а всяко неделно утро ги вчесваше и двамата с Матис със специален гребен за въшки. Колкото и да се оплакваше Матис, че му скубе косата, протестите не му помагаха.
— Достатъчно е, че има дванадесет чорлави, въшливи разбойници — обичаше да казва Ловис. — Смятам да сресвам главатаря, докато ми стигат силите да държа гребена, та каквото ще да става.
Роня хвърли изпитателен поглед на Бирк, застанал в светлината на фенера. Може и да не беше вчесан с гребен за въшки, но въпреки това косата обгръщаше като меден шлем главата му, която стоеше тъй красиво на тънкото вратле и изправените плешки. Красив брат е той, помисли Роня.
— Не е важно дали си беден, въшлив, или мръсен — каза тя. — Но не ми се иска да бъдеш гладен.
Бирк се засмя.
— Как разбра, че имам въшки! Макар че по-скоро предпочитам да съм въшлив, отколкото гладен, това поне е сигурно.
Сега той стана сериозен.
— Уф, колко е лошо да гладуваш! Можех все пак да запазя поне коричка хляб за Ундис!
— Ще ти донеса още — успокои го Роня замислено. Но Бирк поклати глава.
— Не, нали не мога да се прибера и да занеса хляб на Ундис, без да разкажа откъде съм го взел. А Бурка ще обезумее от ярост, ако узнае, че приемам хляб от теб и на всичко отгоре съм станал твой брат.
Роня въздъхна. Наистина, тя разбираше, че Бурка сигурно ненавижда разбойниците на Матис не по-малко, отколкото Матис ненавиждаше разбойниците на Бурка, но — о, как всичко това объркваше нещата й с Бирк.
— Никога няма да можем да се срещаме другояче, освен тайно — въздъхна тя тъжно и Бирк се съгласи с нея.
— Така е! А аз мразя да се крия, когато правя нещо.
— И аз — възкликна Роня. — Не знам нещо по-лошо от престояла осолена риба и прекалено дълги зими, но още по-лошо е да се криеш, просто е глупаво.
— Все пак нали ще го направиш? Заради мен? А напролет ще стане по-лесно — каза Бирк, — тогава можем да се срещаме в гората, а не в тоя леденостуден зимник.
И на двамата им беше толкова студено, че тракаха със зъби, и накрая Роня рече:
— Мисля, че трябва вече да вървя, преди да съм умряла от студ.
— Но утре ще дойдеш пак, нали? Тук, при твоя въшлясал брат?
— Ще дойда с гребен за въшки и ще донеса от всичко по малко — обеща Роня.
И удържа обещанието си. През всички ранни утрини до края на зимата тя се срещаше с Бирк долу в сводестото подземие и поддържаше живота му с храна от килера на Ловис.
Понякога Бирк се срамуваше да приема нейните дарове.
— Струва ми се, че крада от вас — обясни той.
Но Роня се смееше в отговор.
— Не съм ли аз разбойническа дъщеря? Защо тогава да не разбойнича?
Впрочем тя знаеше, че голям дял от припасите в килера на Ловис е заграбен от богати търговци, тръгнали на път през горите.
— Разбойникът взема, без да пита и без да иска разрешение, това поне най-сетне научих — отсече Роня. — И сега ще правя каквото са ме научили. Тъй че яж си спокойно!
Всеки ден му даваше и по една торбичка брашно и грах, та да ги изсипе скришом в запасите на Ундис.
Докъде стигнах, мислеше си тя, да искам да запазя живота на Бурковите разбойници, горко ми, ако Матис разбере!
Бирк й благодареше за щедростта.
— Ундис всеки ден се чуди, че все още има по малко брашно и грах в нейните купчинки. Мисли си, че витрите правят някакви чудеса — каза Бирк и се засмя с неговия си смях. Вече беше заприличал малко повече на себе си и сега очите му не бяха като на гладен човек — това толкова радваше Роня.
— Кой знае — продължи Бирк, — може би майка ми има право за чудесата на витрите. Защото ти наистина приличаш на една малка витра, Роня.