Най-после Роня щеше да отиде в своята гора, за която толкова много беше копняла. Отдавна би трябвало да е там и да види какво става по нейните места, още откак снегът се разтопи и всички ледове се размразиха и изчезнаха. Но Матис упорито беше я задържал в къщи. Пролетно-зимната гора е изпълнена с опасности, твърдеше той, и не я пусна, преди да дойде време сам да потегли с разбойниците си.
— Тръгвай вече — рече й той. — И да не се удавиш в някой коварен малък вир!
— Непременно ще го направя — отвърна Роня, — за да има най-после за какво да вдигаш врява.
Матис я погледна огорчено.
— Ех, Роня моя! — въздъхна той. После се метна на седлото и начело на своите разбойници бързо се спусна надолу по хълмовете и изчезна.
Щом последната конска задница се скри зад Вълчата прегръдка, Роня се втурна към гората. Тя също си пееше и свирукаше, прецапвайки студената вода на ручейчето. После се впусна да тича, и тича ли, тича, докато се озова при горското езерце.
А там я чакаше Бирк. Както й беше обещал. Лежеше на слънце, изтегнал се върху една каменна плоча. Роня не знаеше дали не спи и затова взе едно камъче и го метна в езерцето, за да види ще чуе ли как цопва във водата. Той чу и скокна да я посрещне.
— Дълго те чаках — рече той и тя отново потръпна от радост, задето има брат, който я очаква и иска тя да дойде.
И ето я тук, втурнала се стремглаво право в пролетта. Пролетта я заобикаляше отвсякъде, беше тъй чудесно, да, пролетта я изпълваше цялата и Роня нададе птичи крясък — висок и сипкав, а сетне обясни на Бирк:
— Трябваше да викна един пролетен вик, инак щях да се пръсна. Слушай! Нали чуваш пролетта?
Постояха смълчани за мир и слушаха чуруликането, жуженето, шумоленето, пеенето и шуртенето, което огласяше тяхната гора. Във всички дървета и всички води и всички зелени шубраци кипеше живот, навсякъде се лееше свежата, буйна пролетна песен.
— Просто усещам как зимата изтича от мен — възкликна Роня. — Още малко и ще съм толкова лекичка, че ще мога да полетя.
Бирк я побутна.
— Хайде, литни де! Сигурно и други витри са наизлезли да обикалят, можеш да се присъединиш към ятото им.
Роня се засмя.
— Да, ще видя какво ще направя.
Ала в този миг чу конете. Препускаха лудо в галоп някъде долу към потока. Тя се разбърза.
— Ела, толкова ми се иска да си уловя един див кон.
И те се затичаха, докато конете изскочиха пред очите им, стотици, устремно препускащи през гората с развени гриви — земята тътнеше под копитата им.
— Трябва да ги е уплашила мечка или вълк — предположи Бирк. — Иначе защо ще са толкова разтревожени?
Роня поклати глава.
— Не са разтревожени, просто тичат, за да прогонят зимата от телата си. Но щом им омръзне и започнат да пасат, ще си уловя някой и ще го отведа у дома в Матисовия замък, отдавна съм си намислила.
— В Матисовия замък ли? За какво ти е кон там? Нали ще яздиш в гората? Дали не можем да си уловим два и да пояздим още сега тук?
Роня помисли малко и отсъди:
— И от Бурковия род има хора с ум в главата, виждам. Хайде, ела! Ще опитаме!
Тя свали кожения си ремък. Бирк също вече се беше сдобил с такъв и те се скриха — всеки готов със своята примка, зад един камък близо до поляната, където дивите коне идваха да пасат.
Какво от това, че се налагаше да чакат.
— Колко ми е добре просто да си седя тук и да усещам пролетта! — продума Бирк.
Роня скришом го погледна й промълви тихичко:
— Затова и ми харесваш, Бирк Буркасон!
Дълго седяха притихнали и се радваха на пролетта. Слушаха цвъртенето на коса и кукането на кукувицата, които огласяха цялата гора. Наскоро родени лисичета щапукаха насам-натам пред дупката си на един хвърлей от тях. Катерички се мятаха нагоре-надолу по върховете на боровете, видяха зайци да прекосяват с подскоци мъхестата горска покривка и да се скриват в шубраците. Една усойница, която скоро щеше да си има малки, се припичаше кротко под слънцето съвсем наблизо. Те не я обезпокоиха и тя не ги закачи. Пролетта принадлежеше на всички.
— Имаш право, Бирк — обади се Роня. — За какво ми е да откъсвам един кон от гората, където си е у дома. Но искам да яздя, а и вече му дойде времето.
Отведнъж полянката се изпълни с коне, които пасяха. Спокойно си вървяха и хрупаха свежата трева.
Бирк посочи двойка красиви кафяви жребчета, които пасяха малко по-встрани от стадото.
— Какво ще кажеш за ония там?
Роня кимна мълчаливо. С примки в ръце, те приближиха към кончетата, които се канеха да уловят. Промъкваха се изотзад, бавно и безшумно, стъпка по стъпка, все по-близо и по-близо. Внезапно под крака на Роня изпука съчка и цялото стадо наостри уши, готово за бяг. Но след като не забелязаха нищо опасно — нито мечка, нито вълк, нито пък рис или друг някакъв враг, конете се успокоиха и отново захрупкаха.