— Тук са се разшетали повече страхотии, отколкото е нужно! И ми се иска вече да се прибера, каквато съм мокра и насинена.
— Мокра си и насинена — отвърна Бирк, — но пък си била цял един ден в пролетта.
Роня знаеше, че е стояла в гората прекалено дълго. И щом се разделиха с Бирк, се опита да измисли какво да каже на Матис, та да го накара да повярва, че й се е наложило да постои в пролетта чак до късна вечер.
Но нито Матис, нито пък друг някой я забеляза, никой не й обърна внимание, когато се вмъкна в каменната зала. Там имаха други грижи.
Върху овча кожа пред огнището лежеше Стуркас, бледен, със затворени очи. До него беше коленичила Ловис и превързваше една рана на шията му. Всички други разбойници притеснено стояха наоколо и гледаха. Единствен Матис препускаше напред-назад из залата като освирепяла мечка. Той викаше и ругаеше.
— О, тия мерзавци от Бурковия род и техните мизерни разбойници! О, какви бандити! О, ама аз ще ги смачкам — един по един, та никой да не помръдне ни крак, ни ръка, докато е жив. О, о!
Вече не му стигаха думите и се чуваше само непрестанен рев, който нямаше край, докато Ловис не посочи строго към Стуркас. Тогава Матис проумя, че толкова много врява не се отразява добре на клетника, и млъкна неохотно.
Роня разбра, че не би трябвало да говори с Матис тъкмо сега. По-добре беше да попита Пер Черепа какво се е случило.
— За бесилото са такива като Бурка! — рече Пер Черепа. И той й разправи защо.
Матис с пъргавите си момчета залегнали да дебнат край Разбойническата клисура — разказваше Пер Черепа. И не щеш ли, за късмет се задали сума хора — тръгнали на път търговци с големи товари, храни и отгоре на всичко цял куп пари. Те и не помислили да се защищават и затова загубили всичко, което имали.
— И не се ли разсърдиха? — унило попита Роня.
— А познай де! Как само ругаеха и се опъваха, и се инатяха. И на бърза ръка се изметоха оттам. Сигурно щяха да вървят да се оплачат на управника, тъй мисля аз.
Пер Черепа изхихика. Но Роня не виждаше какво смешно има.
— А после, представи си — продължи Пер Черепа, — тъкмо сме натоварили всичко на конете и тръгваме да се прибираме, когато Бурка пристига с цялата си шайка и иска и той дял от плячката. И стрелят, проклетниците недни! Една стрела удари Стуркас право в шията. Тогава, разбира се, почнахме и ние да стреляме. Ехе-хе, трябва да имаше двама-трима от техните, които си го получиха за Стуркас.
Матис се появи тъкмо навреме, за да чуе последните думи, и заскърца със зъби.
— Почакайте, това е само началото — процеди той. — Ще ги подредя всичките до един. Досега бях търпелив. Но най-сетне ще настъпи краят на всички Буркови разбойници.
Роня се разгневи.
— Ами ако тогава дойде краят и на всички Матисови разбойници, за това не си помислил?
— Хич и не мисля да мисля — отсече Матис. Защото няма да го бъде.
— Отде да знаеш — въздъхна Роня.
После отиде и седна до Стуркас. Положи ръка на челото му и усети, че има температура. Той отвори очи и като я видя, се усмихна леко.
— Мене няма да ме прекършат толкова лесно — прошепна той, но гласът му прозвуча като неясно ломотене.
— Разбира се, Стуркас, теб няма да те прекършат тъй лесно.
Роня дълго седя до него и държа ръката му. Не проля нито една сълза. Ала дълбоко в себе си горчиво ридаеше.
9.
Стуркас горя целият в огън три дни и три нощи. Тежко болен, той лежеше в несвяст. Но Ловис беше веща в лечебното изкуство, като майка се грижеше за него, налагаше го с билки и компреси и за всеобщо учудване на четвъртия ден Стуркас се вдигна от леглото, изнемощял, но инак твърде бодър. Стрелата беше улучила една жила на врата му и колкото повече раната заздравяваше, толкова повече жилата се свиваше. Така главата на Стуркас се наклони на една страна, което му придаваше някак тъжен вид, макар той да си беше жив и весел повече отвсякога. Всички разбойници се радваха, че е оживял, и ако понякога му викаха Кривата кратуна, щом им трябваше за нещо, то бе просто на шега. И Стуркас не се огорчаваше.
Огорчена беше единствено Роня. Раздорът между Матис и Бурка направи труден живота й. Беше вярвала, че тази вражда полека-лека ще отмре от само себе си. Ала сега тя се разгаряше и ставаше опасна. Всяка сутрин, когато Матис и разбойниците, яхнали конете, прекосяваха Вълчата прегръдка, Роня тревожно се питаше колко от тях ще се завърнат у дома здрави и читави. Успокояваше се чак вечерта, когато всички се събираха, насядали около дългата маса. Ала на другата сутрин тревогата отново я обземаше и веднъж попита баща си: