Роня дълго седя край горското езерце и великолепието на пролетта както и преди струеше от всичко наоколо. Но без Бирк то не я радваше. Припомни си дните, когато беше сама и не й трябваше друго освен гората. Колко отдавна й се стори, че е било! Сега тя се нуждаеше от Бирк, за да споделя с него всичко. Но, изглежда, и днес той нямаше да дойде. След като чака, докато й омръзна, тя се надигна да си ходи.
И точно в този миг Бирк пристигна. Чу го да си свирука между елите и полудяла от радост, се втурна натам. Ето го! Бирк мъкнеше голям вързоп.
— Пренасям се в гората — съобщи той. — Не мога да живея повече в Бурковата крепост.
Роня го погледна поразена.
— А защо?
— Не издържам натяквания и сурови думи до безкрай — отвърна той. — Три дни са ми предостатъчни!
Мълчанието на Матис е по-страшно и от най-суровите думи, помисли си Роня. И отведнъж разбра какво ще направи — имаше все пак начин да се промени това непоносимо положение. Ето, Бирк го беше сторил, защо и тя да не направи същото?
— Искам и аз да се махна от Матисовия замък — поривисто извика Роня. — Искам! Да, искам!
— Аз съм роден в пещера — рече Бирк. — И мога да живея в пещера. Но ти дали ще можеш?
— С теб мога да живея където и да е — отвърна Роня. — И най-вече в Мечата пещера!
В планините наоколо имаше няколко пещери, но като Мечата пещера нямаше друга. Роня я знаеше още откакто за първи път тръгна да обикаля из тукашните гори. Матис й я беше показал. Самият той бе живял там като момче през летата. Пер Черепа разказваше, че зимно време в пещерата обикновено спят мечки. Затова Матис я нарекъл Мечата пещера и оттогава й останало името.
Мечата пещера беше разположена високо над потока, врязана между две каменни стени. За да се стигне дотам, трябваше да се премине по една скална издатина покрай планинския склон, доста тясна в началото и на пръв поглед малко опасна. Но точно пред пещерата каменистата пътека преминаваше в широка каменна площадка. Там, високо над ромолящия поток, можеше да стоиш и да съзерцаваш как утрото залива с целия си блясък планини и гори. Роня се беше наслаждавала на тази гледка много пъти, да, в пещерата можеше да се живее, тя знаеше.
— Ще дойда в Мечата пещера късно довечера — каза тя. — Ти там ли ще бъдеш?
— Да, къде другаде да бъда? — отвърна Бирк. — Ще те чакам.
Вечерта, както всеки друг път — и в дни на радост, и в дни на скръб, Ловис изпя на Роня Вълчата песен.
„Ала сега я слушам за последен път“, помисли си Роня и от тази мисъл й стана тежко. Трудно беше да напуснеш майка си, но още по-трудно бе Матис да не те смята вече за свое дете. Затова тя трябваше да избяга в гората, пък макар и никога вече да не чуеше Вълчата песен.
И щеше да го направи. Още щом Ловис заспеше. Роня лежеше в леглото и докато чакаше майка си да заспи, се взираше в огъня. Ловис се местеше неспокойно в леглото. Накрая утихна и по дишането й се разбра, че вече спи.
Роня едва чуто стана и в светлината на огъня дълго стоя и гледа лицето на заспалата си майка.
„Скъпа моя Ловис — мислеше си тя, — дали някога ще се видим отново?“ Разплетените коси на Ловис се бяха разпилели върху възглавницата. Роня помилва с пръст червеникавокафявите къдрици. Наистина ли жената, която сега изглеждаше тъй по детски, беше нейната майка? И уморена, и самотна — без Матис до себе си в постелята. А ето че я напускаше и детето й.
— Прости ми! — промълви Роня. — Но трябва да вървя!
Измъкна се тихичко от каменната зала и взе багажа си, добре скрит отпреди в дрешника. Тежеше й и тя едвам го носеше. Когато стигна при Вълчата прегръдка, тръсна вързопа право в краката на Чеги и Чурм. Нощес те стояха на стража. Не че Матис все още го бе грижа за поставянето на стражите. Затова пък Пер Черепа с голямо усърдие се беше заел с тази задача вместо него.
Чеги зяпна вторачено Роня.
— Къде, в името на дивите витри, си тръгнала посред нощ?
— Ще се местя в гората — отвърна Роня. — Предай това на Ловис.
— Защо не й го съобщиш сама? — попита Чеги.
— Защото тогава няма да ме пусне да тръгна. А аз не искам да ме спре.
— Ами какво, мислиш, ще каже баща ти? — попита Чурм.
— Баща ми ли? — замислено отрони Роня. — Нима аз имам баща? — Тя им протегна ръка за сбогом.
— Поздравете всички! Не забравяйте Пер Черепа! И си спомняйте понякога за мен, когато танцувате и пеете вашите песни.
Това беше повече, отколкото Чеги и Чурм можеха да понесат. От очите им бликнаха сълзи, а и Роня малко си поплака.