— Тук има човек, в Гората на сивите джуджета! Сиви джуджета всички, хапете и трепете!
Тогава Роня побесня от гняв.
— Марш навън, сиви джуджета! — изкрещя тя.
— Пръждосвайте се по дяволите, и то начаса! Иначе идвам да ви оскубя косите!
И от пещерата заприиждаха сиви джуджета. Свистяха и шипяха срещу Роня, но тя им отговаряше със същото, а Бирк им показа копието си. Тозчас те хукнаха да слизат по стръмния скат, като пълзяха вкопчени в скалата и пъплеха надолу към потока. Някои загубиха равновесие и полетяха със злобно врещене право в бързеите, тъй че цели гроздове сиви джуджета отплуваха по течението на потока. Накрая обаче все пак успяха да се покатерят на брега.
— Бива си ги да плуват тия чудовища — рече Роня.
— И да ядат хляб — добави Бирк, когато влязоха в пещерата и видяха, че сивите джуджета са унищожили цяла една пита хляб от техния запас.
Други пакости не бяха успели да сторят. Но стигаше, че са били там.
— Сега трябва да внимаваме — каза Роня. — Ще проглушат цялата гора с тяхното дърдорене и скоро всички витри до една ще знаят къде сме.
Но в Матисовата гора не бива да се боиш, нали Роня бе слушала все това още от малка. А да се плашиш предварително беше съвсем глупаво, тъй смятаха и двамата с Бирк. И те спокойно подредиха хранителните припаси, оръжията и сечивата си в пещерата. После донесоха вода от едно горско изворче, а в потока заложиха мрежа, за да уловят риба; довлякоха речни камъни от брега и си направиха истинско огнище на площадката. Извървяха много път, докато намерят хвойново дърво за лъка на Роня. Тъкмо тогава видяха дивите коне да пасат на тяхната си полянка. Направиха опит да се доближат до Дивчо и Щурак с ласкави думи, но не им се удаде. Нито Щурак, нито Дивчо разбираха от любезност. С леки скокове те избягаха да пасат нейде другаде, където щяха да бъдат оставени на мира.
До края на деня Роня седя пред пещерата и дялка своя лък и две стрели за него. Тя пожертва едно парче от кожения си ремък, за да направи тетива за лъка. Сетне дълго и упорито се упражнява в стрелба и накрая успя да изстреля и двете стрели. Търси ги чак додето започна да се смрачава. Тогава трябваше да се откаже, но не се тревожеше кой знае колко.
— Утре ще си издялкам нови.
— Нали внимаваш за ножа? — напомни й Бирк.
— Да, знам, ножът е най-ценното, което имаме. Ножът и брадвата!
Изведнъж забелязаха, че вече е вечер. И че са гладни. Денят си бе отишъл, а те не бяха спрели нито миг. Бяха обикаляли и тичали, носили и влачили, поправяли и подреждали, без да имат време да усетят глад. Но сега си устроиха царско угощение с хлебец, козе сирене и агнешки флейки, което поляха с бистра изворна водица, точно както Роня беше предрекла.
По това време на годината нощем никога не се стъмваше докрай, но с уморените си тела те усетиха, че денят е свършил и че им се спи.
В сумрака на пещерата Роня изпя Вълчата песен на Бирк и сега се получи по-добре. Въпреки това тя отново се натъжи и попита Бирк:
— Мислиш ли, че в Матисовия замък се сещат за нас? Нашите родители, искам да кажа?
— Би било странно да не се сещат — отвърна Бирк.
Роня преглътна, преди да продума отново:
— Може би тъгуват?
Бирк се позамисли.
— Тъгуват, но всеки по свой начин. Ундис тъгува, но тя е по-скоро сърдита според мен. Бурка също е сърдит, но във всеки случай на него му е по-мъчно.
— Ловис тъгува, знам — рече Роня.
— А Матис? — попита Бирк.
Роня дълго мълча. Сетне продума:
— Струва ми се, че сигурно е доволен, задето ме няма, та по-скоро да ме забрави.
И тя се опита да повярва в това. Ала дълбоко в сърцето си знаеше, че не е така.
През нощта сънува, че Матис седи сам-самичък насред една тъмна, мрачна гора и плаче тъй, че в краката му се образува езерце. И дълбоко на дъното на това езерце е седнала самата тя, отново е мъничка и си играе с шишарки и камъчета, които той й е донесъл.
12.
Рано на другата сутрин те се отправиха към потока, за да видят дали в мрежата се е хванала някаква риба.
— Рибата трябва да се вади, преди кукувицата да изкука — рече Роня.
Тя весело подскачаше по пътечката пред Бирк. Малката тясна пътека се спускаше надолу по стръмния планински склон, като криволичеше през горичка от млади брези. Роня вдъхна мириса на нежните брезови листенца — ухаеше свежо, ухаеше на пролет. Всичко това я изпълваше с радост и я караше да подскача.
Бирк, все още сънен, се обади зад нея:
— Да, ако има някаква риба за вадене! Може би си мислиш, че ще намерим мрежата пълна?
— В този поток има сьомга — отвърна Роня. — Странно ще е, ако поне една не е попаднала в мрежата ни.