— Странно ще бъде, ако ти, сестричето ми, след малко не си паднала надолу с главата в потока.
— Това са моите пролетни скокове — извика Роня.
Бирк се засмя.
— Да, пътечката сякаш е направена само за пролетни скокове. Как мислиш, кой ли пръв я е прокарал?
— Може би Матис — предположи Роня. — Когато е живял в Мечата пещера. Открай време той обича сьомга.
Тя замълча. Не искаше да мисли какво обича или не обича Матис. Помнеше съня, който сънува през нощта, а й се искаше да го забрави. Но мисълта се връщаше, досадна като конска муха, и не я оставяше на мира. Докато не видя блестящата сьомга, която се мяташе в мрежата им. Сьомгата беше голяма, щяха да си хапват от нея в продължение на много дни, и Бирк доволно забеляза, когато я измъкна от мрежата:
— Няма да умреш от глад, сестричето ми, обещавам ти.
— Поне до зимата — отвърна Роня.
Но зимата беше далеч, защо трябваше отсега да мисли за нея? Не искаше да обръща повече внимание на такива мисли, досадни като конски мухи.
Тръгнаха обратно към пещерата със сьомгата, извадена от мрежата и закачена на един чаталест прът, като теглеха след себе си и една повалена от бурята бреза. Тя беше вързана за коланите им с кожените ремъци и подобно на двойка товарни коне, мъкнещи трупи, я завлачиха с мъка нагоре по пътеката. Дървото щеше да им свърши добра работа. Намислили бяха да направят от него дървени гаванки и други полезни неща.
Бирк беше обрулил клонките на брезичката. Но когато работеше с брадвата, тя му се изплъзна от ръката и сега на крака му кървеше една раничка. По пътеката след него оставаха кървави следи, но това не го тревожеше.
— Не си струва да се притесняваш за такова нещо. Раната ще покърви, ще покърви, докато й омръзне.
— Не бъди толкова самоуверен — рече му Роня.
— Току-виж, оттук мине мечка стръвница, подуши ти следите и се запита къде ли може да се намери повечко от тази чудесна кръв.
Бирк се разсмя:
— Тогава ще й дам да се разбере, като грабна копието.
— Ловис обикновено налага рани с изсушен торфен мъх, ако кървят — замислено продума Роня. — Мисля, че трябва да набавя малко за нас, защото не се знае кога ще ти хрумне пак да си клъцнеш крака.
И тя набра и домъкна от гората цял наръч торфен мъх и го остави да съхне на слънце. Когато се прибра, Бирк й предложи печена на жар сьомга. И не за последен път. Дълго време те не правеха друго — ядяха сьомга и се занимаваха с дървените си гаванки.
Дървото не беше трудно за дялкане, те се редуваха и никой не се нарани. Скоро имаха пет чудесни дървени къса, които само чакаха да бъдат издълбани. Гаванките щяха да бъдат пет. Но още на третия ден Роня попита:
— Бирк, кое е по-лошо според теб? Печена сьомга или мехури по ръцете?
Бирк каза, че не може да й отговори, тъй като и едното, и другото са еднакво неприятни.
— Но едно знам. Трябваше да имаме някакво длето. Да дълбаеш само с ножа е робски труд.
Обаче нямаха други сечива и затова продължиха да стържат и дълбаят, докато най-сетне се получи нещо, подобно на купа.
— Повече такива купи няма да правя, докато съм жив — отсече Бирк. — Сега само ще наточа ножа за последен път. Подай ми го!
— Ножа ли? Ами той е при теб!
Бирк поклати глава.
— Не, ти го държа последна. Дай го де!
— Никакъв нож няма при мене — повтори Роня. — Не чуваш ли какво ти казвам?
— Къде си го дянала тогава?
Роня се разсърди.
— Ти къде си го дянал? Ти го държа последен!
— Лъжеш! — избухна Бирк.
С мълчаливо ожесточение те затърсиха ножа. Претърсиха навсякъде, вътре в пещерата и отвън на площадката. И отново в пещерата, и сетне отново навън. Ала ножа го нямаше.
Бирк студено погледна Роня.
— Струва ми се, бях ти казал, че без нож в тази гора няма да се оправим.
— Да беше го пазил по-добре тогава! — отвърна Роня. — Впрочем ти се държиш като истински негодник, щом се нахвърляш на другите, когато сам си направил белята.
Бирк побледня от гняв.
— Аха, ето че отново си показа рогата, разбойническа щерко! Не си се изменила, виждам. И заедно с теб трябва да живея!
— Ще ти спестя това, Бурков разбойник такъв! — извика Роня. — Живей си заедно с твоя нож! Ако си го намериш! И върви по дяволите!
Тя си тръгна и от очите й бликнаха гневни сълзи. Сега щеше да отиде в гората, за да се отърве от него. Не искаше да го вижда никога вече, никога вече нямаше да му проговори и думичка!
Бирк я проследи, докато се скри от очите му. Ядоса се още повече и изкрещя след нея:
— Да те вземат витрите дано! При тях ти е мястото!
Погледът му падна върху торфения мъх, пръснат наоколо. Само боклук правеше. Беше една глупава измислица на Роня и разгневен, Бирк го изрита.