Отдолу лежеше ножът. Бирк дълго се взира в него, преди да го вземе. Бяха претърсили мъха толкова внимателно. Как се беше скрил там ножът? И кой беше виновен?
За торфа във всеки случай си беше виновна Роня, в това поне беше сигурен. Изобщо тя беше вироглава, глупава и непоносима. Инак би се втурнал след нея да й каже, че ножът се е намерил. Но сега нека си стои в гората, докато се умори и отново почне да се държи както трябва.
Наточи ножа и добре го изостри. Дълго седя, като го държеше в ръка и мислеше колко е удобен за хващане. Беше чудесен нож и при това се беше намерил.
Изчезнала беше единствено неговата злоба. Беше се изпарила, докато се занимаваше с ножа. Сега наистина би трябвало да е доволен, след като откри загубения нож. Ала Роня я нямаше. Дали заради това той усещаше, че нещо го гризе отвътре.
„Живей си заедно с твоя нож!“ Ето какво беше казала. И сега той отново се разгневи. Къде щеше да живее тя самата тогава? Не че му влизаше в работата, нека се маха където си иска. Ама не се ли върнеше, й то съвсем скоро, да се сърди само на себе си. Тогава Мечата пещера щеше да бъде безмилостно затворена за нея. С голямо удоволствие би й дал да го разбере. Но не смяташе да се втурне в гората и да я търси, за да й го каже. Сигурно скоро щеше да дойде и да го моли да я прибере обратно, тогава щеше да й отвърне:
— Да беше си дошла по-рано! Прекалено късно е!
Изрече го на висок глас, за да чуе как звучи, и потръпна — как да каже такива думи на Роня, която му беше сестра. Ама тя сама си го търсеше. Той не я беше пъдил.
Хапна малко сьомга, докато чакаше. Страхотно вкусно беше да ядеш сьомга първите три-четири пъти, но сега, след десетия път, залците му присядаха и той едва ги преглъщаше.
Все пак храна беше! Ами какво ли яде бродещият из гората, какво ли яде Роня? Навярно корени и зелени листа, ако изобщо намереше някакви. Но и това не му влизаше в работата. Да си върви из гората, докато остане съвсем без сили.
Сигурно така искаше, щом още не се връщаше!
Часовете се точеха, странно пусти без Роня. Не знаеше какво да прави, когато нея я нямаше. И все по-силно нещо го гризеше в гърдите.
Видя, че над потока плъзва мъгла. Тогава си припомни как преди много време води борба за Роня с подземните същества. Никога по-късно не беше говорил с нея за това и тя сигурно не знаеше, че е от ония, които могат да бъдат примамени от подземните същества. Колко упорито се съпротивляваше тогава срещу него! Дори го ухапа по бузата, тъй че още носеше малък белег. И въпреки всичко тя му харесваше, да, хареса му още първия път, когато я видя. Но тя не знаеше. Нито пък той й го бе казал. А вече беше прекалено късно. Отсега нататък щеше да живее сам-самичък в пещерата. Със своя нож… Как можа Роня да каже нещо толкова жестоко? С удоволствие би запратил ножа в потока, стига да можеше да върне Роня, сега вече знаеше.
Вечер над потока често падаше мъгла, това не беше нещо, за което да се притесняваш. Но кой може да бъде сигурен, помисли си той, че тъкмо тази вечер мъглата няма да плъзне и да се разпростре над гората? Тогава може би из мрачните дълбини на своя свят отново ще плъпнат подземните същества. И кой щеше да спаси Роня от примамливите им песни? Наистина какво му влизаше в работата. Но да става каквото ще — повече не можеше да продължава така. Той трябваше да иде в гората, трябваше да намери Роня.
Бирк тича, докато се задъха. Търси я навсякъде — по всички ония пътеки и места, където мислеше, че ще я намери. Викаше името й, докато изпита страх от собствения си глас, и се уплаши да не привлече любопитни зли диви витри.
Да те вземат витрите дано, така бе извикал след нея, сега със срам си го спомняше. Може би и тъкмо това бе станало, след като я нямаше никъде. Ами ако се е прибрала в Матисовия замък? Може би сега стоеше на колене пред Матис и се молеше да й позволи да се върне у дома и да стане отново негово дете. Тя никога нямаше да моли да я приемат обратно в Мечата пещера, не, за Матис копнееше тя, ясно беше. Макар да не искаше да го показва пред Бирк. Сега тя сигурно се радваше, след като вече имаше оправдание да напусне Мечата пещера и него, който уж й беше брат!
Нямаше смисъл да търси повече. Отказа се и тръгна да се прибира в пещерата, колкото и да му горчеше самотата.
Пролетната вечер бе прелестна — истинско небесно чудо, но Бирк не забелязваше нищо. Не усещаше уханията на вечерта и не чуваше птичите песни, не виждаше тревичките и цветята по земята, само сърцето му се свиваше от мъка.
Изведнъж чу някъде далеч един кон да цвили в смъртен ужас. Втурна се натам и колкото по̀ наближаваше, толкова по-отчаян ставаше ревът. И ето че съзря коня на малка полянка сред елите. Беше една кобилка, на гърдите й зееше огромна кървяща рана. Тя явно се уплаши от Бирк, но не избяга, само изцвили още по-мъчително, като че молеше за помощ и закрила в постигналата я беда.