— Мисля, че ще се казва Лиа. Като бил малък, Матис имал кобилка на име Лиа.
И двамата се съгласиха, че това е хубаво име за кобилка. Кобилка, която нямаше да умре. Лиа щеше да живее, сега вече нямаше съмнение. Наскубаха трева и й занесоха, и тя лакомо захрупа.
Тогава и те усетиха колко са гладни — трябваше вече да се приберат в пещерата и да хапнат нещо, за да заситят глада си. Но щом си тръгнаха, Лиа изви глава и загледа неспокойно след тях.
— Не се бой — каза й Роня. — Скоро ще се върнем. И благодаря за млякото, което ни даде!
Беше райско щастие да имат отново мляко, прясно и охладено в студената изворна вода. Настаниха се на каменната площадка пред пещерата, хапваха си хлебец, пийваха си мляко и гледаха изгрева на новия ден.
— Колко жалко, че ножът се загуби — обади се Роня.
Едва тогава Бирк извади ножа и го сложи в ръката й.
— И колко хубаво, че отново се намери. Просто си стоеше под мъха и чакаше, докато ние с тебе се карахме и препирахме.
Роня дълго мълча, после рече:
— Знаеш ли какво, седя и си мисля. Мисля си колко лесно може всичко да се развали за едното нищо.
— От днес нататък няма да се караме за нищо и никакво — реши Бирк. — Но знаеш ли аз какво си мисля? Мисля си, че ти струваш повече от хиляда ножове!
Роня го погледна и се усмихна.
— Във всеки случай, сега вече си по-луд, отколкото е позволено!
Ловис обичаше да казва понякога това на Матис.
13.
Дните минаваха, пролетта се превърна в лято, стана топло. Започна да вали. По цели дни и нощи дъждът се лееше над гората и тя се изпълни със свежест и зеленина, както никога досега. А когато дъждовете преминаха и слънцето се показа отново, в лятната горещина от цялата гора се вдигаше пара и Роня попита Бирк възможно ли е в други гори по земята да има толкова много благоухания. Той й отвърна, че не му се вярва.
Раната на Лиа отдавна беше заздравяла. Пуснаха кобилката на свобода и сега тя отново си живееше сред дивите коне. Все още обаче те получаваха мляко от нея. Обикновено вечер стадото й се навърташе наблизо до пещерата и Роня и Бирк отиваха в гората да я повикат. Тя изцвилваше в отговор, за да им обади къде е — на драго сърце позволяваше да я издоят.
И другите коне от стадото скоро престанаха да се боят от малките хора. Понякога те приближаваха с любопитство да погледат как доят Лиа — по-чудновато нещо сигурно никога не бяха виждали. Щурак и Дивчо идваха често и бяха толкова нахални, че Лиа свиваше уши назад и се опитваше да ги ухапе. Ала те не се стряскаха. Продължаваха да се бутат закачливо един друг, хвърляха се и скачаха насам-натам — бяха млади и им се играеше. А сетне внезапно се втурваха в галоп и изчезваха в гората.
Но още на следната вечер отново се връщаха. Бирк и Роня вече започваха да се разбират с тях. Дори накрая кончетата се оставяха да ги потупат по гърба. Роня и Бирк усърдно ги потупваха и изглеждаше, че на Щурак и Дивчо това им се харесваше. Все пак през цялото време в очите им се спотайваше леко закачливо пламъче, сякаш си мислеха: „Нас няма да ни измамите!“
Но една вечер Роня каза:
— Щом съм казала, че ще яздя, значи ще яздя!
Беше ред на Бирк да дои и Щурак и Дивчо стояха съвсем наблизо и гледаха.
— Чу ли какво казах?
Въпросът й беше отправен към Щурак. И изведнъж тя го сграбчи за гривата и се метна на гърба му. Той я хвърли, но не така лесно като миналия път. Сега беше подготвена и знаеше как да се оправи с него. Наложи се дълго да бесува, докато накрая успя да се отърве от нея, и тя с яден вик се изтърси надолу по склона. Надигна се съвсем невредима, като разтъркваше натъртените си лакти.
— Щурак си и щурак ще си останеш! — въздъхна тя. — Но пак ще ми паднеш, да си го знаеш!
И не се отказа. Всяка вечер след доенето и двамата с Бирк упорстваха да научат Щурак и Дивчо на по-добри обноски. Ала никакво учение не успяваше да прилъже тези чудовища и след като Роня беше метната достатъчно много пъти, тя рече:
— Вече по тялото ми не остана местенце, което да не е натъртено и да не ме боли.
Тя блъсна Щурак.
— И затова си виновен ти, негоднико!
Обаче Щурак си стоеше спокойно и изглеждаше напълно доволен от себе си.
Роня погледна как Бирк продължава да се бори с Дивчо, който бе също тъй вироглав като Щурак, но Бирк имаше сили да се задържи на гърба му, да, наистина, задържа се, докато Дивчо се умори и се предаде.
— Гледай, Роня! — изкрещя Бирк. — Укроти се!
Дивчо цвилеше неспокойно, но стоеше мирен. И Бирк тъй усърдно го потупваше и хвалеше, та чак се увлече, и Роня накрая се обади:
— По душа и сърце и той е негодник, знаеш го!
Дразнеше я, че Бирк успя да се справи с Дивчо, а пък тя още не можеше да надвие Щурак. А още повече я дразнеше това, че през последните вечери Бирк я оставяше да дои сама, докато самият той яздешком обикаляше в тесен кръг около мястото, където тя стоеше коленичила и доеше. Само за да покаже какъв е ездач.