— Какво да правя, ако се изтърколя в Дяволското гърло? — попита Роня.
— Тогава вече няма да правиш нищо повече — издума Матис и от гърдите му се изтръгна вопъл, събрал сякаш цялата мъка на света.
— Добре — обеща Роня, когато Матис прекрати воплите си. — Тогава няма да се изтърколя в Дяволското гърло. Има ли още нещо?
— О, колкото искаш — отвърна Матис, — но полека-лека ще го научиш сама. Върви сега!
2.
И така, Роня тръгна. Скоро разбра колко глупава е била — как е могла да мисли, че голямата каменна зала е целият свят? Дори огромният Матисов замък не бе целият свят. Дори високата Матисова скала беше целият свят, не, светът бе далеч по-голям. Тъй голям, че да ти секне дъхът! Разбира се, слушала беше Матис и Ловис да разправят какво има извън Матисовия замък. Чувала беше за потока. Но едва сега, когато видя как буйно бликат и шумтят струите дълбоко под Матисовата скала, тя разбра какво е поток. Бяха й разправяли за гората. Но едва сега, когато я видя — тъй тъмна и чудновата с всичките си шумолящи дървета, разбра какво е гора и тихичко се засмя, само затуй, че има гори и потоци. Виж ти, просто не й се вярваше — да има такива грамадни дървета и толкова буйни води, при това истински, как да не се засмееш!
Пътеката я отведе право в най-гъстата гора, чак до горското езерце. Матис й беше заръчал да не отива по-нататък. А езерцето се чернееше сред тъмни ели, само водните лилии плаваха по водата, блестящо бели. Роня не знаеше, че това са водни лилии, но дълго ги гледа й тихичко се засмя за туй, че ги има.
Целия ден тя остана край езерцето и прави там много неща, които никога преди не беше опитвала. Мята елхови шишарки във водата и се смя, когато откри как отплават, поклащайки се само щом запляска с крака във водата. Никога не беше правила нещо по-весело. Крачетата й се усещаха тъй радостни и свободни, когато пляскаха, и още по-радостни, когато се катереха. Покрай езерцето имаше големи, обрасли с мъх камъни за катерене и борове и ели за изкачване. Роня се катери и се изкачва чак докато слънцето започна да потъва зад горските върхари. Тогава изяде хляба й изпи млякото, които носеше в кожената си торбичка. Сетне полегна върху мъхестата горска покривка, за да поотдъхне, а високо над нея шумоляха дърветата. Лежеше там и ги гледаше, и тихичко се смееше за туй, че ги има. После заспа.
Събуди се по мръкнало и видя звезди, блеснали високо над елите. Тогава разбра, че светът е още по-голям, отколкото си мислеше. И това, че звездите съществуват, но не можеш да ги достигнеш, колкото и да се протягаш, я натъжи.
Останала бе в гората по-дълго, отколкото й беше разрешено. Сега трябваше да се прибере, инак Матис щеше да си загуби ума, знаеше си го.
Звездите се отразяваха в езерцето, всичко останало тънеше в най-гъст мрак, от черен по-черен. Но Роня беше свикнала с тъмнината. Тя не я плашеше. Нима не беше съвсем тъмно в Матисовия замък през зимните нощи, когато огънят угаснеше, по-тъмно, отколкото в най-гъстата гора, не, тя не се страхуваше от тъмнината.
Тъкмо се приготви да тръгва и си спомни, че кожената торбичка остана върху камъка, където яде, и се покатери в тъмнината, за да я прибере. Стори й се, че тук, на високия камък, е по-близо до звездите и протегна ръце, за да се опита да си откъсне няколко и да ги отнесе у дома в кожената си торбичка. Но тъй като не й се удаде, взе торбичката и се накани да слезе.
В този миг видя нещо, което я уплаши. Отвсякъде между дърветата блестяха очи, да, очите образуваха цял пръстен около камъка и я дебнеха, а тя не беше забелязала. Никога преди не беше виждала очи, които да светят в тъмното, и не й се харесаха.
— Какво искате? — викна тя. Но не получи отговор. Наместо туй очите дойдоха по-близо. Бавно, малко по малко, те настъпваха все повече и повече и до нея достигнаха гласове, причудливи, прастари, безцветни гласове, които мърмореха и брътвеха:
— Всички сиви джуджета, тук има човек, тук има човек, в Гората на сивите джуджета, всички сиви джуджета, хапете и трепете, всички сиви джуджета, хапете и трепете!
И отведнъж те се появиха под самия камък, странни сиви същества, които искаха да й сторят зло. Тя не ги виждаше, но потрепера, защото усещаше, че са там. И чак сега разбра колко опасни са те, сивите джуджета, от които Матис я предупреди да се пази. Но вече беше много късно.
Защото сега те заудряха по камъка с тояги и сопи или с каквото там имаха. Тропаха и хлопаха, и бумкаха тъй ужасно в тишината, че Роня изкрещя, уплашена до смърт.
Щом изкрещя, сивите джуджета спряха да думкат, но вместо това се чу нещо още по-страшно. Бяха почнали да се катерят нагоре към нея. Тя чуваше драскането на краката им по камъка и мърморенето им: „Хайде, джуджета сиви, всички хапете и трепете!“