— Ами ти, Роня — внимателно започна той, — няма ли да си дойдеш скоро у дома?
Вътре в пещерата нещо изтрака. Този, който слушаше там, държеше Роня да знае това.
Но тъкмо сега нейното внимание изцяло бе погълнато от Малък Клипен. Имаше да го пита толкова много неща, толкова много неща копнееше да научи. Макар че седеше срещу Малък Клипен, когато му задаваше своите въпроси, тя като че ли избягваше да го гледа. Отправила поглед над потока и горите, тя питаше толкова тихичко, че Малък Клипен едва я чуваше.
— Как е сега в Матисовия замък?
И Малък Клипен отговори, както си беше:
— Тъжно е вече в Матисовия замък. Върни се у дома, Роня!
Роня гледаше над потока и горите.
— За да ми кажеш това ли те изпрати Ловис?
Малък Клипен кимна.
— Да! Прекалено тежко е без теб, Роня. Всички те чакат да се върнеш у дома.
С поглед, зареян над потока и горите, Роня тихичко попита:
— А Матис? И той ли ме очаква да се завърна вкъщи?
Малък Клипен изруга.
— Тоя дяволски шмекер! Кой го знае какво си мисли и какво очаква!
За миг настъпи мълчание, сетне Роня попита:
— Говори ли понякога за мен?
Малък Клипен започна да се върти, сега бе моментът да прояви хитрост и затова той млъкна.
— Искам да ми кажеш както си е — предупреди го Роня. — Никога ли не споменава името ми?
— Не — призна Малък Клипен с нежелание. — Нито пък някой друг има право да го споменава, когато той може да чуе.
По дяволите, ето на, че каза онова, за което Ловис му беше заръчала да си мълчи — няма що, голям умник е!
Той умолително погледна Роня.
— Но всичко ще се оправи, детето ми, само си ела!
Роня поклати глава.
— Няма да се върна вкъщи! Щом Матис продължава да не ме смята за свое дете — няма! Така му предай — и нека добре да се чуе в Матисовия замък.
— Благодаря — отвърна Малък Клипен, — с такъв поздрав дори и Пер Черепа няма да посмее да се вести пред него.
Пер Черепа впрочем в последно време бил изнемощял, разказваше Малък Клипен. И как нямало да бъде, след като всичко било толкова печално! Матис ругаел и вдигал врява за щяло и нещяло, вече никой не можел да му угоди, пък и работите му не вървели добре. Цялата гора бъкала от стражници, Пелйе бил заловен и хвърлен в тъмницата на управника само на хляб и вода. Там били затворени и двама от Бурковите хора и се говорело, че управникът се зарекъл до една година да излови всички разбойници в Матисовата гора и да ги накаже според закона. Какво ли пък ще рече това, чудеше се Малък Клипен, може би смърт?
— В последно време никога ли не се смее? — попита Роня.
— Кой? Управникът ли?
— Говоря ти за Матис — поясни Роня.
И Малък Клипен я увери, че никой не е чул Матис да се смее от онова утро, когато пред очите му Роня беше прескочила Дяволското гърло.
Малък Клипен трябваше да си тръгне, преди да се е стъмнило съвсем. Вече се безпокоеше какво ще предаде на Ловис, като се прибере. Затова той направи още един опит:
— Роня, ела си! Върни се! Послушай ме и ела!
Роня поклати глава, после рече:
— Поздрави Ловис и й предай хиляди благодарности за хляба!
Малък Клипен мушна бързо ръка в кожената торба.
— Да му се не види, за малко да забравя — та аз ти нося и една кесийка сол! Какво щях да я правя, ако я бях върнал?
Роня взе кесийката.
— Имам майка, която мисли за всичко! Знае тя какво е необходимо, ако искаш да оцелееш. Но как пък разбра, че сме останали само с две зрънца сол?
— Може би една майка просто усеща тия неща — предположи Малък Клипен. — Когато нещо важно за детето й е на привършване.
— Само такава майка като Ловис — добави Роня. Дълго стоя и гледа след Малък Клипен, когато той си тръгна, гледаше как пъргаво се отдалечава по тясната издатина и крачи надолу по склона. Едва когато се скри от погледа й, тя влезе в пещерата.
— Аха, не си си отишла с него у дома при баща ти — рече Бирк. Вече бе легнал в постелята от елхови клонки. В тъмнината Роня не можеше да го види, но чу какво каза, и то й стигаше, за да я ядоса.
— Аз нямам баща! — отсече тя. — И ако не внимаваш, току-виж съм останала и без брат!
— Прости ми, сестро моя, ако съм несправедлив! — рече Бирк. — Но нали знам понякога, като вървиш, какво си мислиш.
— Да — отвърна Роня в тъмнината, — вървя си и си мисля, че съм живяла цели единайсет зими, ала дванадесетата ще бъде моята смърт. А толкова много ми се искаше да ме има още на тази земя! Ако изобщо си способен да го разбереш!
— Забрави твоите зими — рече Бирк. — Лято е сега!
И наистина — лято беше. С всеки изминат ден все повече и повече лято — толкова ясно и толкова топло, — друго такова не можеха да си спомнят. Всеки ден в жегата по пладне се къпеха в хладните води на потока. Плуваха и се гмуркаха като две видри, оставяха се течението да ги носи чак до мястото, където тътенът на Глупския водопад ставаше толкова силен, че те усещаха — вече са в опасност. При Глупския водопад потокът стоварваше водите си в една страхотна бездна и никой, комуто бе мил животът, не би се отправил по тоя път.