Роня и Бирк знаеха кога става наистина опасно.
— Зърна ли да се подава върхът на Глупската канара — казваше Роня, — вече знам — опасно е, много е опасно.
Глупската канара беше една голяма скала насред потока, малко преди самия водопад. За Роня и Бирк това беше предупредителният знак да се отправят вече към брега, а да се доберат дотам беше трудно и мъчително. Сетне се просваха задъхани и посинели от студ върху една крайбрежна пясъчна ивица и оставяха слънцето да ги грее, докато те с интерес наблюдаваха как малките видри плуват и се гмуркат неуморно покрай брега.
Когато надвечер захладнееше, двамата се отправяха навътре в гората, за да яздят. Щурак и Дивчо не се мяркаха често насам в последно време. Дивата витра ги беше уплашила и сега те се бояха и от ездачите, които носеха на гърба си по време на преследването. Наплашени, те доста дълго се криха. Но, разбира се, вече бяха забравили всичко и пак се втурваха стремглаво към тях — на драго сърце биха се надпрепусквали отново. Роня и Бирк ги оставяха да се натичат до насита и сетне яздеха бавно и дълго, кръстосваха гората нашир и надлъж.
— Приятно е да пояздиш в прохладна лятна вечер — рече Роня. И наум добави: „Защо не може в гората да е вечно лято? Та да съм винаги весела!“
Нали обичаше своята гора! Обичаше всички дървета, всички малки езерца и мочури, ручеите, покрай които яздеха, всички покрити с мъх каменни блокове, всички полянки, обсипани с диви ягоди, боровинковите шубраци, цветята, животните и птиците — защо ли понякога се чувстваше толкова тъжна и защо ли изобщо трябваше да идва зима?
— За какво мислиш, сестричето ми? — питаше я Бирк.
— Мисля си, че… ей там живеят среднощните тролове, под оня грамаден камък — отвърна Роня. — Видях ги да танцуват отгоре през пролетта. А както знаеш, среднощните тролове и опашатите таласъмчета ги обичам, но не и сивите джуджета, нито пък дивите витри!
— Не, разбира се, тях кой ги обича? — отвърна Бирк.
Сега вече се стъмваше по-рано. Отминало бе времето на светлите нощи. Вечерта те седяха край своя огън и гледаха как на небето изгряват бледи звезди. И колкото по-дълбок ставаше мракът, толкова повече нови и нови звезди засияваха — ярки и блестящи, те грееха над гората. Небето над тях бе все още лятно небе, но Роня разбираше какво показват звездите: скоро ще бъде есен!
— Да, мразя дивите витри — повтори тя. — И наистина е невероятно, че тъй дълго ни оставиха на мира. Изглежда, не знаят, че живеем в Мечата пещера.
— Просто техните пещери се намират из скалите, отвъд гората, а не по течението на потока — предположи Бирк. — А може би пък сивите джуджета поне веднъж са държали устата си затворена, иначе дивите витри отдавна да са ни нападнали.
Роня потрепера.
— По-добре да не говорим за тях — рече тя. — Защото току-виж сме ги привлекли тук.
Настъпи нощ. После дойде утрото и то се превърна в нов топъл ден; както обикновено, те се къпеха.
И ето че дивите витри се появиха. Не една или две, а цяло злобно ято. Изведнъж въздухът се изпълни с тях. Спускаха се с кръжене над потока, като крещяха и виеха.
— Хохо! Малки красиви хора там във водата, сега ще се лее кръв, хохо!
— Гмурни се, Роня! — изкрещя Бирк.
Гмурнаха се и заплуваха под водата, докато се наложи да се покажат и да поемат въздух, за да не се удавят. Тогава видяха небето, потъмняло от прииждащи все нови и нови витри, и разбраха, че сега вече е безнадеждно. Този път нямаше спасение.
„Витрите ще се погрижат да не се тревожа повече за зимата“ — горчиво си помисли Роня, като чуваше крясъците им, които нямаха край.
— Малки красиви хора там във водата, сега ще падне дране тук, кръв ще се лее сега, хохо!
Но преди да се впуснат в нападение, дивите витри обичаха да плашат и да измъчват. Щяха да имат време да дерат и убиват, но не по-малко удоволствие им доставяше да летят с вой наоколо и да всяват ужас, докато очакваха знака на витрата главатар, който значеше: „Време е вече!“ А витрата главатар, най-дивата и най-жестоката от всички, описваше широки кръгове над потока, хохо, нямаше защо да бърза! Но само почакайте — скоро тя щеше първа от всички да забие нокти в един от ония там, дето се мятаха във водата. Дали да грабне тоя с черната коса? Другият с червената коса не се виждаше, но и той скоро щеше да изплува отново, хохо, и тогава го очакваха безчет остри нокти, хохо!