Роня се гмурна и отново се показа, останала без дъх. Потърси с очи Бирк. Не го видя, никъде го нямаше, и тя отчаяно проплака. Къде е Бирк, нима беше потънал? Нима я беше оставил сама с витрите?
— Бирк! — изкрещя тя отчаяно. — Бирк, къде си?
Тогава витрата главатар с вой се спусна над нея и Роня затвори очи… „Бирк, братко мой, как можа да ме оставиш сама в най-трудния и страшен миг?“
— Хохо — виеше витрата, — кръв ще се лее сега!
— Но тя все още искаше да изчака малко, само още малко, и после… хохо! Тя се изви в нов кръг над потока.
И изведнъж Роня чу гласа на Бирк.
— Роня, идвай бързо!
Една прекатурена от бурята бреза, с все още зеленеещи се листа в короната, приближаваше, носена от течението, а Бирк висеше, здраво вкопчен в нея. Главата му едвам се виждаше над водата, но той бе там, не беше я изоставил сама, слава богу!
Ала не побързаше ли сега, течението скоро щеше да го отнесе на недостижимо разстояние. Тя се гмурна и заплува с всички сили и се озова при него. Той протегна ръка и я издърпа при себе си, сега и двамата висяха, вкопчени в един клон, скрити, доколкото беше възможно, под листака на брезата.
— Ах, Бирк! — изхлипа Роня. — Мислех, че си се удавил.
— Още не съм — отвърна Бирк. — Обаче скоро…! Чуваш ли Глупския водопад?
И Роня чу грохота на водните грамади, чу гласа на Глупския водопад. Течението вече ги отнасяше към бездната! Бяха съвсем близо, Роня знаеше това, виждаше го. Скоростта се увеличи, тътенът стана по-силен. Вече се чувстваше неумолимото притегляне на водопада. Скоро, съвсем скоро щяха да бъдат запратени по оня път, който човек изминава само веднъж.
И в този час тя искаше да бъде близо до Бирк. Притисна се плътно до него и знаеше, че и той изпитва същото чувство: по-добре Глупският водопад, отколкото витрите.
Бирк обгърна с ръка раменете й. Каквото и да се случеше, така щяха да са заедно — брат и сестра, — вече нищо нямаше да ги раздели.
А витрите, побеснели, ги търсеха. Къде отидоха малките хора? Нали беше време да започне дрането? Как така малките хора изчезнаха?
Там нямаше нищо друго освен едно дърво с кичеста корона, което водите бързо отнасяха надолу по течението. Какво се криеше под раззеленените клони, витрите не виждаха, и виейки от злоба, летяха наоколо и търсеха ли, търсеха.
Обаче Роня и Бирк бяха вече далеч и не чуваха техния вой. Чуваха единствено тътена, все по-силен и по-силен, и разбираха, че краят наближава.
— Сестричето ми! — промълви Бирк.
Роня не чуваше гласа му, но разбра думите по движението на устните му. И макар никой от тях да не чуваше и думичка, те си говореха един с друг. За онези неща, които трябва да се кажат, преди да е станало прекалено късно. За това, колко хубаво е да обичаш някого толкова силно, че да не се боиш дори и от най-страшното — ето какви неща си говореха, макар никой от тях да не чуваше другия.
Ала сетне те не говореха повече. Само се прегърнаха и затвориха очи. Изведнъж усетиха силен тласък, който ги разтърси. Брезата беше се натъкнала право на Глупската канара. Ударът я завъртя в кръг. Тя смени посоката си и преди въртопите да са я подели отново, измина доста голямо разстояние в посока към брега.
— Роня, да опитаме! — изкрещя Бирк.
Той я изтръгна от клона, в който тя здраво се беше вкопчила. И скоро и двамата попаднаха в разпенените води. Сега трябваше всеки да се бори сам, да се бори на живот и смърт с безмилостните въртопи, които с цялата си мощ ги теглеха към Глупския водопад. Спокойните води покрай брега се виждаха тъй близо. Близо и все пак недостижимо далеч.
„Глупският водопад накрая ще победи“ — помисли Роня. Нямаше повече сили. Искаше й се вече да се откаже, просто да потъне, да се остави течението да я отведе натам, накъдето я мъкнеше, и да изчезне във водите на водопада.
Обаче Бирк беше пред нея. Той обърна глава и я погледна. Обръщаше се пак и пак и я търсеше с поглед. И тогава тя направи още един опит. Опитваше наново и наново. Докато съвсем отмаля.
Ала вече беше навлязла в спокойните води и Бирк я изтегли със себе си към брега. Тогава и той се почувствува омаломощен.
— Ние трябва… ти трябва — промълви Бирк. Съвсем изтощени, те се измъкнаха, довлякоха се на брега. Там, стоплени от слънцето, заспаха още на мига, без дори да разберат, че са спасени.
Чак когато слънцето преваляше към залез, те се прибраха у дома в Мечата пещера. А там, на площадката пред пещерата, седеше Ловис и чакаше.