Выбрать главу

15.

— Детето ми! — възкликна Ловис. — Колко ти е мокра косата! Плувала ли си?

Роня се спря и загледа майка си. Тя седеше, облегната на каменната стена, непоклатима и сигурна като самата скала. Роня я гледаше с любов и толкова й се искаше тя да беше дошла някой друг път. Всеки друг път, но не и сега! Сега искаше да бъде сама с Бирк. Имаше чувството, че душата й още пърха вътре в нея след всичко страшно и опасно, което бяха преживели, о, как й се искаше да се наприказва на спокойствие с Бирк и сами с него да изживеят радостта, че са живи!

Но там седеше Ловис, нейната скъпа Ловис, която тя не беше виждала тъй дълго, майка й не биваше да се почувствува нежелана!

Роня й се усмихна.

— Да, поплувахме си малко. Бирк и аз! Бирк! — Сега тя видя как той се накани да влезе в пещерата. Трябваше да го спре! Това не биваше да стане. Втурна се след него и тихичко го попита:

— Няма ли да дойдеш да поздравиш майка ми?

Бирк студено я погледна.

— Неканени гости не се поздравяват, така ме научи моята майка още когато бях пеленаче!

Роня простена. Обзе я толкова силен гняв и толкова диво отчаяние, че изпита болка. Бирк стоеше и я гледаше с леденостуден поглед, същият Бирк, който допреди малко беше чувствала толкова близък и когото бе готова да последва дори във водите на Глупския водопад. Сега той се отвръщаше от нея и й ставаше чужд, о, как го ненавиждаше заради това, никога не беше изпитвала подобна ярост! Впрочем, позамислеше ли се, тя разбираше, че ненавижда не само Бирк. Ненавиждаше всичко — абсолютно всичко, всичко и всички, които я разкъсваха и режеха отвътре, тъй че щеше да се разпадне. Бирк и Ловис, и Матис, и витрите, и Мечата пещера, гората, лятото, зимата, и тая Ундис, която беше научила Бирк на разни глупости още когато е бил пеленаче, и тия проклети витри… не, чакай, нали тях вече ги спомена веднъж! Обаче имаше друго, което така ненавиждаше, че можеше да закрещи, и макар тъкмо сега да не си спомняше какво всъщност бе то, й се искаше да крещи и щеше да крещи така, че да се срутят планините!

Но не изкрещя. Само изсъска на Бирк, преди той да се скрие навътре в пещерата:

— Жалко, че твоята майка не те е научила и на малко здрав човешки разум, щом като тъй и тъй е започнала.

Върна се обратно при Ловис и заобяснява. Бирк е уморен, каза й тя, после млъкна. Свлече се на каменната площадка до майка си, скри лице в скута й и заплака, но не чак така, че да се срутят планините, ами просто си плачеше тихичко и беззвучно.

— Знаеш защо съм дошла — рече Ловис и Роня промълви през сълзи:

— Сигурно не за да ми донесеш хляб!

— Не — отвърна Ловис и я погали по главата, — хляб ще получиш, когато си дойдеш у дома.

Роня подсмръкна.

— Никога няма да се върна у дома.

— Да, в такъв случай ще се стигне дотам, че Матис ще се хвърли в потока — рече Ловис спокойно.

Роня повдигна глава.

— Ще се хвърли в потока ли? Заради мен? Та нали дори не споменава името ми?

— Да, докато е буден — потвърди Ловис. — Но всяка нощ той плаче и те вика в съня си.

— Откъде знаеш? — попита Роня. — Той върна ли се вече при теб в постелята? Не спи ли при Пер Черепа?

— Не — отвърна Ловис. — Пер Черепа не може да го изтърпи. А и аз едвам издържам. Но до него трябва да има някой, за когото да се хване в най-трудните мигове.

Тя дълго мълча. Сетне продума:

— Знаеш ли, Роня, тежко е да гледаш как някой се измъчва тъй нечовешки.

Роня усети, че оня плач, дето щеше да срути планините, сега се кани да избухне. Обаче стисна зъби, възпря го и тихо попита:

— Ами ти, Ловис, ако ти беше дете и имаше баща, който се е отрекъл от теб тъй сурово, та дори не иска да споменава името ти, ти щеше ли да се върнеш при него? В случай че дори не е дошъл да те помоли?

Ловис помисли малко.

— Не, нямаше да се върна. Ще трябва да ме помоли за това — непременно!

— А Матис никога няма да го направи — въздъхна Роня.

Тя зарови отново лице в скута на Ловис и безмълвно напои грапавата й вълнена пола със сълзи.

Настъпи вечер, а с нея мрак, дори най-трудните дни имаха край.

— Иди си легни, Роня — заръча й Ловис. — Аз ще поседя тук да подремна малко и още щом се развидели, ще си тръгна.

— Искам да заспя на коленете ти — помоли Роня.

— А ти да ми изпееш Вълчата песен.

Спомни си как самата тя се бе опитвала да пее Вълчата песен на Бирк. Но скоро й беше омръзнало и повече песни в живота си нямаше намерение да му пее, това поне беше сигурно.

Но Ловис запя и светът отново стана такъв, какъвто трябваше да бъде. Роня потъна в дълбокото спокойствие на детството и заспа под звездите с глава върху коляното на Ловис. Събуди се, когато съвсем се развидели.