Въздухът започна да става по-ясен и по-студен. Настъпиха една-две хладни нощи и изведнъж на върха на една бреза, долу край потока, се появиха жълти листа. Видяха ги, както си седяха край огъня в едно ранно утро, но не си казаха нищо.
Последваха други дни с все по-ясен и остър въздух. Погледът стигаше на цели мили разстояние над зелените гори, но сред зеленината се виждаше и колко много жълто и червено се бе появило. Не след дълго целият склон над потока пламна в жълто и червено. Те седяха край огъня и гледаха колко е красиво, но пак не си казаха нищо.
Все по-често над потока се стелеше мъгла. Една вечер, когато отиваха до изворчето за вода, мъглата бе плъзнала над гората. Изведнъж белите й валма ги обградиха отвсякъде. Бирк пусна ведрото с вода на земята и здраво хвана Роня за ръка.
— Какво има? — попита Роня. — От мъглата ли се боиш? Мислиш, че няма да успеем да се върнем?
Бирк не й каза какво го плаши. Но, застинал, чакаше. И изведнъж далеч-далеч в гората се разнесе оная жалостна песен, която той добре познаваше.
Роня също стоеше, без да помръдва, и слушаше.
— Чуваш ли, съществата от подземния свят! Най-сетне можах да ги чуя!
— Никога ли преди не си ги чувала? — попита Бирк.
— Не, никога — отвърна Роня. — Искат да ни подмамят да ги последваме в подземния свят, знаещ ли?
— Знам — отвърна Бирк. — Би ли искала да тръгнеш след тях?
Роня се засмя.
— Да не съм си загубила ума! Но Пер Черепа твърди… — ала тя се спря.
— Какво казва Пер Черепа? — полюбопитства Бирк.
— Ах, все едно — въздъхна Роня.
Но докато чакаха мъглата да се поразсее малко, та да могат да се приберат у дома, тя мислено си повтаряше думите на Пер Черепа:
„Появят ли се подземните същества в гората и запеят ли своите песни, вече се знае — есента е дошла. И скоро ще бъде зима, ха-ха, да, да!“
16.
Пер Черепа имаше право. Когато жалостните песни на съществата от подземното царство се чуеха в гората, вече беше есен, макар Бирк и Роня да не искаха да го признаят. Лятото неусетно беше отминало, есенните дъждове започнаха и се лееха тъй неспирно, че даже Роня, която обичаше дъжда, се почувства зле.
Дни наред те седяха вътре в пещерата и слушаха безкрайното плющене по камъка отвън. В такова време не можеха дори да поддържат огъня и зъзнеха тъй, че най-подир се наложи да изтичат в гората и да опитат да се посгреят с бягане. Посгряха се мъничко, но се измокриха до кости. Щом се прибраха в пещерата, хвърлиха мокрите си дрехи и увити в кожените си наметки, седяха и с взрени навън очи, следяха няма ли да се проясни небето. Но не би! През входа на пещерата не се виждаше нищо друго освен една стена от дъжд.
— Дъждовно е лятото ни! — рече Бирк. — Макар че сигурно ще се оправи.
И най-сетне дъждът спря. След него се разрази такава буря, че над планината се разнесе тътен. Бурята изтръгваше с корен борове и ели и брулеше листата на брезите. Златистият блясък изчезна, по склона над потока вече стърчаха само оголени дървета, жално превиващи се под силния вятър, който се опитваше да ги отскубне.
— Ветровито е нашето лято — рече Бирк. — Макар че сигурно ще се оправи.
Но не се оправяше. Ставаше по-лошо. С всеки изминат ден застудяваше все повече. И сега беше вече невъзможно да се пропъждат мислите за зимата, поне Роня не можеше. Нощем сънуваше кошмари. Една нощ й се присъни, че Бирк лежи в снежна постеля, с побеляло лице и заскрежени коси. Събуди се с вик. Беше вече утро и Бирк се въртеше навън около огъня. Тя се втурна натам и си отдъхна, като видя, че по червената му коса няма скреж.
Обаче горите, отвъд потока, днес за първи път бяха побелели от скреж.
— Мразовито е лятото ни! — рече Бирк с горчива усмивка.
Роня го изгледа ядосано. Как можеше да бъде толкова спокоен? Как можеше да говори тъй лекомислено? Нима не разбираше? Никак ли не го беше грижа за клетия му живот? Човек не биваше да се бои в Матисовата гора, тя знаеше, но сега вече се боеше, боеше се ужасно, като си помислеше какво ще стане с тях, когато дойде зимата.
— Моята сестра е тъжна — продума Бирк. — Наближава време да си иде оттук, да се сгрее край друг огън и да напусне моя.
Тогава тя се върна в пещерата и легна отново в постелята си. Друг огън! — та тя нямаше при кого да отиде! Той имаше предвид огъня в каменната зала у дома и сигурно защото в такъв вълчи студ тя не можеше да не помечтае за него, о, как си мечтаеше поне веднъж в живота си да се сгрее отново! Обаче не можеше да се върне в Матисовия замък, щом като не беше дете на Матис. Огънят у дома никога вече нямаше да я сгрее отново, тя знаеше това. А в такъв случай да става каквото ще! Какво щяха да й помогнат умуванията, щом вече нямаше никакъв изход?