— Момче за бой! Колко си глупав! — избухна Роня, вече разгневена. — Предпочиташ да умреш от студ ли — тук, в Мечата пещера?
Бирк замълча някое време, после отсече:
— Да, струва ми се!
Роня се отчая.
— Животът е нещо, което трябва да се пази, нима не разбираш? А останеш ли в Мечата пещера през зимата, погубваш и своя, и моя живот?
— Защо говориш така? — попита Бирк. — Как мога да погубя твоя живот?
Тогава Роня изкрещя, бясна от отчаяние:
— Защото тогава ще остана при теб, глупако такъв! Искаш или не искаш!
Бирк дълго стоя и я гледа мълчаливо, а накрая продума:
— Знаеш ли какво означават думите ти, Роня?
— Знам! — изкрещя тя. — Че нищо не може да ни раздели! И ти го знаеш не по-зле от мен, вироглавецо!
Бирк се усмихна с най-слънчевата си усмивка, а той бе красив, когато се усмихваше.
— Не искам да погубвам твоя живот, сестричето ми! Това е последното нещо, което бих искал. Ще те последвам, където и да идеш. Дори ако се наложи да живея сред разбойниците на Матис, докато си докарам смъртта.
Угасиха огъня и събраха целия багаж. Вече напускаха Мечата пещера и им беше мъчно. Но Роня пошепна на Бирк, като внимаваше да не я чуе Матис, та да не започне да се тревожи излишно:
— Напролет отново ще се пренесем тук!
— Да, защото тогава още ще сме живи — рече Бирк и изглеждаше толкова радостен!
Матис също се радваше. Вървеше пред тях през гората и пееше тъй, че всички диви коне по пътя им уплашено побягнаха сред дърветата. Всички освен Щурак и Дивчо. Те стояха спокойно и чакаха, като сигурно си мислеха, че сега отново ще има надпрепускане.
— Днес не — рече Роня и погали коня си. — Но може би още утре. Може би всеки ден, ако не падне прекалено много сняг!
И Бирк потупа Дивчо.
— Да, ще се върнем! А вие да се пазите!
Забелязаха, че кожата на конете вече се е покрила с гъсти косми, скоро те съвсем щяха да обраснат — това беше тяхната защита срещу студа. Щурак и Дивчо също щяха да оцелеят до пролетта.
А Матис вървеше далеч напред в гората и пееше ли, пееше. Забързаха да го настигнат. Вървяха, вървяха и наближиха Вълчата прегръдка. Там Бирк се спря.
— Матис — рече той, — искам да се прибера най-напред у дома в крепостта на Бурка и да видя как са Ундис и Бурка. Но съм ти много благодарен, задето мога да идвам при теб и да виждам Роня, когато си искам.
— Да, да — съгласи се Матис, — няма да ми е лесно, но идвай!
После избухна в смях.
— Знаете ли какво казва Пер Черепа? Тоя хапльо смята, че управникът и стражниците накрая ще победят, ако не се пазим. И затуй според него щяло да бъде най-умно, ако разбойниците на Матис и Бурка се обединят, да, какви ли не безумни измишльотини му хрумват на стария глупец!
Той изгледа състрадателно Бирк.
— Жалко, дето баща ти е такъв негодник, инак може би въпреки всичко щяхме да обмислим това!
— Ти си негодник! — отвърна Бирк приятелски и Матис се усмихна одобрително.
Бирк протегна ръка на Роня. Тук, под Вълчата прегръдка, беше мястото, където обикновено се сбогуваха.
— Пак ще се виждаме, разбойническа щерко! Всеки ден, да знаеш, сестричето ми!
Роня кимна.
— Всеки ден, Бирк Буркасон!
Когато Матис и Роня влязоха в каменната зала, се възцари пълна тишина. Никой не смееше да ликува, от много време насам радостните възгласи в Матисовия замък бяха забранени от главатаря. Единствен Пер Черепа от радост направи един неестествено висок за годините си скок, при който се чу леко пръцване. Но това не го смути.
— Когато хората се връщат у дома, трябва да има някакъв салют. За добре дошли — рече той.
И като чу това, Матис се разсмя гръмогласно и се смя толкова дълго, че разбойниците направо се просълзиха от щастие. Матис се смееше за първи път след онова злощастно утро при Дяволското гърло и разбойниците побързаха да прихнат и те в един глас с него. Всички се превиваха от смях, Роня също. Но ето че Ловис се прибра от кошарата и пак се възцари тишина. Никой не можеше да се смее, когато гледаше как една майка посреща своето изгубено дете, току-що завърнало се у дома. Разбойниците, каквито си бяха просто душни, отново се просълзиха.
— Ловис, ще ми приготвиш ли голямата каца да се изкъпя? — попита Роня.
Ловис кимна.
— Да, вече топля водата!
— Не се учудвам — отвърна Роня, — ти си майка, която се сеща за всичко. А по-мръсно дете не си виждала никога!
— Не, никога — съгласи се Ловис.
Роня лежеше в леглото си сита, чистичка и стоплена. След като хапна от хляба на Ловис и изпи едно канче мляко, майка й тъй я изтърка в кацата, че кожата й пламна. Сега лежеше в старото си легло и гледаше между завеските как огънят в огнището бавно гасне. Всичко си беше постарому. Ловис беше изпяла Вълчата песен за нея и за Матис. Беше време за сън. И Роня вече заспиваше, но мислите й не спираха да кръжат.