В Мечата пещера сега е доста студено, мислеше тя. А аз си лежа тук и ми е топличко чак до пръстите на краката. Не е ли странно, че толкова малко може да те направи щастлив! Сетне се замисли за Бирк, питаше се как ли я кара той там, в крепостта на Бурка. „Дано и той да се е стоплил чак до пръстите на краката — помисли тя и затвори очи. — Ще го попитам утре.“
В каменната зала беше тихо. Но изведнъж Матис нададе вик, изпълнен с мъка:
— Роня!
— Какво има? — промълви тя, вече полузаспала.
— Исках само да чуя дали наистина си тук — отвърна Матис.
— Разбира се, че съм тук — промълви Роня.
После заспа.
17.
Роня почувства гората, която обичаше, отново близка, както винаги досега — и есен, и зиме. През последните дни в Мечата пещера я беше усещала тъй заплашителна и враждебна. Сега двамата с Бирк яздеха из скованата от студ гора, която им даряваше единствено радост, и тя сподели с Бирк:
— Стига само да знаеш, че ще се сгрееш чак до пръстите на краката, като се прибереш, не е страшно да си в гората, каквото и да е времето. Но не и ако трябва да си легнеш в една студена пещера и да тракаш зъби от студ.
Бирк, който бе мислил да прекара зимата в Мечата пещера, сега се радваше истински, че може да се сгрее на огъня у дома в Бурковата крепост.
Той трябваше да живее там, и двамата с Роня разбираха, че така е по-добре. Инак в замъка върху Матисовата скала щеше да се породи още по-силна вражда.
— И знаеш ли, те толкова се зарадваха, когато се прибрах, Ундис и Бурка, просто да не повярваш! — разказа й Бирк. — Никога не съм вярвал, че толкова много ги е грижа за мен!
— Да, можеш да живееш при тях — отвърна Роня.
— Чак до пролетта!
За Матис също бе добре дошло, че Бирк си остана при своите.
— Разбира се, разбира се — казваше той на Ловис.
— Малкото крадливо псе може да идва и да си отива, когато поиска. Та аз го поканих да дойде с нас у дома. Но, слава богу, няма да съм принуден да гледам непрекъснато червенокосата му кратуна.
Животът в Матисовия замък продължаваше и там отново стана весело. Разбойниците пееха и танцуваха и Матис се смееше с гръмогласния си смях съвсем както преди.
Но разбойническият живот все пак не беше съвсем както преди. Борбата със стражниците на управника беше станала по-ожесточена. Матис знаеше, че те вече не на шега го преследват. И разказа на Роня защо.
— Само защото в една тъмна нощ измъкнахме Пелйе от проклетата тъмница, където стоеше затворен. Заедно с двама от Бурковите крадливи псета.
— Малък Клипен мислеше, че Пелйе ще го обесят — обади се Роня.
— Никой не може току-така да беси моите разбойници! — отсече Матис. — И проклетият управник получи добър урок, нека знае, че разбойниците не стоят там, където ги оставиш!
Но, умислен, Пер Черепа поклати голата си глава.
— Ето защо из цялата гора като конски мухи са плъзнали стражниците. Най-накрая управникът ще победи, Матис, колко пъти да ти го повтарям?
Ето пак досадните натяквания на Пер Черепа — неговите вечни щуротии, че Матис и Бурка трябвало да се помирят и обединят, преди да било станало късно. „Ако са единни, разбойниците може би ще се справят с управника и многобройните му стражници, но не и тези две банди, които пропиляват повечето си време да се дебнат и да се бият за плячка, като вълци за парче месо.“ Тъй казваше Пер Черепа.
Матис хич не обичаше да слуша подобни приказки. Стигаше му, че той самият се безпокоеше от време на време.
— Говориш така, защото толкова ти стига акълът, старче — възрази Матис. — Не ще и дума — донякъде имаш право. Ама кой ще застане начело на новата разбойническа банда според теб?
Той подигравателно се изсмя.
— Бурка, а? Никой не може да се мери с мен, аз, Матис, съм най-могъщият и най-силният разбойнически главатар по всички планини и гори и възнамерявам такъв да си остана! Но кой знае дали мъничкият Бурка ще го разбере.
— Накарай го да разбере тогава — отвърна Пер Черепа. — В едно преборване между двама ви ти сигурно ще победиш, теле с теле такова!
Ето какви мисли му идваха на Пер Черепа в самотни, отдадени на размисъл мигове. Един двубой, който да постави Бурка на мястото му и да го вразуми, след което в Матисовия замък щеше да има една-единствена разбойническа банда. Всички щяха да си помагат и с общи усилия да пратят стражниците по лъжливи следи, да им направят живота невъзможен, докато им омръзне да преследват разбойници. Нима не беше умно измислено?