Тогава Роня изкрещя още по-страшно и отчаяно и заудря неистово наоколо с кожената торбичка. Скоро щяха да връхлетят и да я изпохапят до смърт, тя разбра. Нейният първи ден в гората щеше да остане и последен.
Но тъкмо в този миг до ушите й достигна рев, а тъй свирепо можеше да реве само Матис. Да, той идеше, нейният Матис, с всичките си разбойници, факлите им светеха между дърветата и викът му отекна в гората:
— Изчезвайте, сиви джуджета! Пръждосвайте се вдън гори, преди да съм ви изпотрепал!
И тогава Роня чу как малките тела тупват долу под камъка, а в светлината на факлите успя и да ги види — малки сви джуджета, които търтиха да бягат и потънаха в мрака.
Седна върху кожената торбичка и се пързулна по стръмния камък. Матис мигом се озова там, вдигна я в прегръдките си и тя плака в брадата му, докато той я отнасяше у дома в замъка.
— Вече знаеш кои са сивите джуджета — рече Матис, когато седнаха пред огъня да посгреят измръзналите крака на Роня.
— Да, вече знам кои са сивите джуджета — отвърна Роня.
— Но как да се разправяш с тях, това не знаеш — продължи Матис. — Ако се боиш, те го усещат отдалеч и тогава стават опасни.
— Да — обади се Ловис, — така е. Затова най-сигурното е изобщо да не се боиш в Матисовата гора.
— Ще го запомня — обеща Роня.
Тогава Матис въздъхна и силно я притисна до себе си.
— Но не си забравила от какво съм ти казал да се пазиш, нали?
О, тя добре помнеше! И през близките дни Роня не правеше нищо друго, освен да се пази от онова, което беше опасно, и да се упражнява да не се страхува. Внимавай да не паднеш в потока, й беше казал Матис, затуй тя подскачаше до насита по хлъзгавите камъни край брега на потока, където водата клокочеше най-страшно. Как да отиде в гората и да се пази да не падне в потока! За да е от полза, трябваше да се пази само край бързеите и никъде другаде. А за да стигне до тях, трябваше да се смъкне надолу по Матисовата скала, която се спускаше отвесно към потока. Ето как тя едновременно се упражняваше и да не се страхува. Първия път беше трудно, толкова се боеше, че замижа. Но полека-лека ставаше все по-смела и скоро научи къде в скалата има пукнатини, на които да стъпи, и къде трябва да се вкопчи с палците на краката, за да не полети надолу към въртопите.
Какъв късмет, радваше се тя, да си намериш място, където хем се пазиш да не паднеш в потока, хем се упражняваш да не те е страх!
Ето тъй минаваха дните. Роня се пазеше и се упражняваше повече, отколкото Матис и Ловис предполагаха, и накрая стана същинско здраво зверче; гъвкава и силна, тя не се боеше от нищо. Нито от сиви джуджета, нито от диви витри, нито пък се боеше да не се загуби в гората или да не падне в потока. Все още не бе започнала да се пази от хързулване в Дяволското гърло, но скоро смяташе да го направи.
Затова пък разучи Матисовия замък чак горе до крепостната стена. Намираше пътя към всички ония запустели зали, гдето вече не стъпваше никой друг освен нея, не се залута из нито един подземен коридор, нито из тъмните ниши и избени сводове. Вече познаваше всички тайни тунели на замъка и всички скришни горски пътеки и се оправяше навсякъде. Ала най-много от всичко обичаше да бъде в гората и да тича там от сутрин до вечер.
Но щом станеше късно и паднеше мрак, а в огнището на голямата каменна зала лумнеше огън, тя се прибираше, уморена да се пази и упражнява по цял ден. По това време си идваше и Матис с разбойниците от техните обиколки и Роня сядаше заедно с тях пред огъня и пееше разбойническите им песни. Но тя не знаеше нищо за живота им на разбойници. Виждаше ги да се връщат вечер, яхнали натоварените със стока коне, напълнили с много, най-различни предмети чували и кожени торби, сандъци и кутии. Но никой не й беше разказал откъде вземат всичко това и тя му се чудеше толкова, колкото се чудеше, откъде се взема дъждът. Нещата просто си ги имаше в света, нали виждаше.
Понякога чуваше да се говори за разбойниците на Бурка, тогава си припомняше, че трябва да се пази и от тях. Но все още не беше срещала никого.
— Да не беше Бурка такъв негодник, щеше едва ли не да ми е жал за него — рече една вечер Матис.
— Стражниците в неговата гора са по петите му, в последно време няма нито миг спокойствие. И сигурно скоро ще го пропъдят от разбойническата му бърлога, да, да, той си е негодник, тъй че какво от туй, но все пак!
— Разбойниците на Бурка са негодници, цялата шайка — обади се Пер Черепа и всички се съгласиха с него.
Какъв късмет, че Матисовите разбойници са толкова добри — мислеше си Роня. Загледа ги, както сърбаха супа, насядали край дългата маса. Бяха брадати и мръсни, свадливи и буйни. Но никой нямаше да дойде и да ги нарече негодници пред нея. Пер Черепа и Чеги, Пелйе и Фюсок, Ютис и Йоен, Лабас и Кнотас, Тюре и Чурм, Стуркас и Малък Клипен — те всички бяха нейни приятели и щяха да минат през огън и вода заради нея, тя знаеше.