Бурка цял грейна, като чу това. Но Роня се провикна през масата:
— И ти си мислиш, че Бирк ще иска да стане разбойнически главатар?
— Да! — отсече Бурка без колебание.
Тогава Бирк стана от масата и се изправи, тъй че всички да го виждат. Вдигна дясната си ръка и се закле във всичко най-свято никога да не става разбойник за нищо на света.
Тягостна тишина легна върху каменната зала. Бурка седеше там със сълзи в очите заради своя син, който изменяше тъй неочаквано на рода си. Но Матис се опита да го утеши:
— Свиква се — каза той, — и ти ще свикнеш! В днешно време не се излиза на глава с децата. Правят си каквото си знаят и не ти остава друго, освен да свикнеш. Но не е лесно!
Двамата главатари дълго седяха мрачни и мислеха за бъдещето, когато гордият разбойнически живот на двата рода ще замре, ще се превърне в легенда и споменът за нея бързо ще потъне в забрава.
Но полека-лека те отново се върнаха към лова на мишки в свинарника и решиха да се веселят въпреки твърдоглавите си деца. И техните разбойници се надпреварваха да прогонват мрачното им настроение с весели разбойнически песни и буйни танци. Те тъй подрипваха наоколо, че дъските на пода пращяха, Бирк и Роня също подскачаха в танц и Роня научи Бирк на много весели разбойнически скокове.
През цялото време Ловис и Ундис седяха в отделна стая на спокойствие. Ядяха, пиеха и разговаряха. За повечето неща възгледите им не съвпадаха, но за едно бяха единодушни: нищо не може да се сравни с почивката, която от време на време можеш да дадеш на ушите си и да не чуваш тая непрекъсната мъжка врява.
А в каменната зала празникът беше в разгара си. Чак докато Пер Черепа внезапно се строполи на пода от умора. Той бе прекарал весел и радостен ден въпреки старостта си, но сега силите му се изчерпаха и Роня го съпроводи до спалнята му. Старецът се отпусна доволен и изтощен в постелята си и Роня го зави с кожената завивка.
— Сега старото ми сърце е спокойно — продума Пер Черепа, — че нито ти, нито Бирк не искате да станете разбойници. Навремето човек с радост можеше да бъде разбойник, не го отричам. Но сега времената са по-сурови, ще те обесят, преди да гъкнеш.
— Да, и освен това хората пищят и плачат, когато им вземаш нещата — добави Роня. — Никога не бих го понесла.
— Не, детето ми, никога не би го понесла — съгласи се Пер Черепа. — Но ще ти разкрия една хубава малка тайна, ако ми обещаеш да не я казваш никому.
И Роня обеща да мълчи.
Тогава Пер Черепа улови малките й топли ръчички, за да посгрее своите, които бяха тъй студени, и ето какво й разказа:
— Слушай, радост моя — започна той. — Когато бях млад и повечето време скитах из гората — точно като тебе, веднъж ми се случи да спася живота на едно малко сиво джудже, което дивите витри на всяка цена искаха да хванат и убият. Вярно е, че сивите джуджета са голяма паплач, но това беше някак по-различно и беше толкова благодарно, че аз едвам успях да се отърва от него. То се инатеше и искаше да ми даде… аха, ето го и Матис — рече Пер Черепа, защото в тоя момент на вратата застана Матис, дошъл да разбере къде се губи Роня толкова време. Празникът бе свършил й беше време за Вълчата песен.
— Искам първо да чуя докрай приказката — каза Роня.
И докато Матис упорито стоеше и чакаше, Пер Черепа й прошепна в ухото продължението.
— Колко хубаво! — възкликна Роня, когато чу всичко.
И ето че дойде нощта. Скоро спеше целият Матисов замък. И всичките му сурови разбойници. От постелята на Матис се разнасяха тежки стенания. Ловис беше намазала добре многобройните му рани и синини, но това не помагаше. Сега му остана време да се поопипа и нараняванията го боляха ужасно дори само като си мръднеше малкия пръст на крака. Не можеше да мигне, и мисълта, че Ловис си лежи и спи тъй спокойно, го дразнеше. Накрая я събуди.
— Боли ме — оплака се той — и единствената ми утеха е, че проклетият Бурка лежи оттатък и се мъчи още по-жестоко!
Ловис се обърна към стената.
— Мъже! — промълви тя и тозчас заспа.
18.
— Старите хора нямат работа при срещите на диви зверове — да седят там и да се вкочанясват от студ — строго гълчеше Ловис, когато на другия ден се разбра, че Пер Черепа има треска, цялото тяло го боли и не иска да стане. Дори и след като треската му отдавна премина, пак отказваше да напусне постелята си.
— Мога да лежа и да зяпам не по-зле, отколкото да седя и зяпам — заяви той.
Всеки ден при него в спалнята идваше Матис, за да го уведоми как върви разбойническият живот. Матис беше доволен. Бурка се държи добре, съобщаваше той. Не нахалничи. Впрочем той се оказа решителен мъж и сега те двамата плячкосват все по-успешно и по-успешно. Истинска веселба пада, защото тъй успяват да измамят стражниците на управника, че скоро Матисовата гора щеше да се прочисти от всички нагли натрапници — проклетите наемници, твърдеше без колебание Матис.