— Да, да, хвали се, след като си свършиш работата — мърмореше Пер Черепа, но Матис не даваше ухо на думите му. Нито пък имаше кой знае колко време да се заседява при него.
— Ех ти, мършавото ми старче! — казваше той нежно и потупваше Пер Черепа, преди да си тръгне. — Опитай се да понатрупаш малко месце по краката си, за да можеш да се държиш на тях!
И Ловис правеше всичко според силите си за тая работа. Пристигаше горе с гореща, подсилваща супа и други гозби, които Пер Черепа обичаше.
— Изсърбай супата, за да се сгрееш — казваше тя.
Ала и най-горещата супа не пропъждаше студа от тялото на Пер Черепа и Ловис се безпокоеше.
— Трябва да го пренесем в каменната зала и да го позагреем — каза тя една вечер на Матис. И вдигнат от силните ръце на Матис, Пер Черепа напусна самотната си стая. Щеше да спи в постелята при Матис. Ловис се премести до Роня и двете щяха да спят заедно.
— Най-после и аз, бедният старик, поне мъничко ще посгрея кръвта в жилите си — въздъхна Пер Черепа.
Матис беше истинска печка и Пер Черепа се сгуши до него като дете, което търси топлина и утеха при майка си.
— Лежи си спокойно и не се тикай! — казваше му Матис. Но Пер Черепа продължи да се гуши плътно до него. И когато дойде утрото, той отказа да се върне в спалнята си. Чувствуваше се добре в тая постеля и в нея си остана. Тук можеше да лежи и по цял ден да гледа как Ловис върши своята работа, тук разбойниците се събираха и описваха подвизите си, когато се завърнеха вечер. Роня също идваше и разказваше как са прекарали с Бирк навън в тяхната гора. Пер Черепа беше доволен.
— Ето така искам да бъде, докато чакам — каза той.
— Какво чакаш? — попита Матис.
— А според теб какво чакам? — въздъхна Пер Черепа.
Матис не можеше да се досети. Но с тревога забеляза, че Пер Черепа от ден на ден слабее все повече и повече, и запита Ловис:
— Как мислиш, какво му е?
— Старост — отвърна Ловис.
Матис я погледна с безпокойство.
— Но той няма да умре от това, нали?
— Напротив, ще умре — отвърна Ловис.
Като чу думите й, Матис избухна в плач.
— Не, върви по дяволите! — изкрещя той. — Не искам!
Ловис поклати глава.
— От теб зависят много неща, Матис, но не всичко е в твоя власт!
Роня също се безпокоеше за Пер Черепа и тъй като той линееше, тя се заседяваше все по-често край него. Старецът лежеше със затворени очи, само понякога ги отваряше и я поглеждаше. Усмихваше се и казваше:
— Радост моя, нали няма да забравиш онова, което ти казах?
— Не! Стига да намеря пътя — отвръщаше Роня.
— Ще го намериш — увери я Пер Черепа. — Щом дойде моментът, ще го намериш!
— Да, сигурно ще успея — съгласяваше се Роня.
Мина време — Пер Черепа съвсем отслабна. Накрая дойде една нощ, когато всички се събраха да бдят над него. И Матис, и Ловис, и Роня, и разбойниците. Пер Черепа лежеше, без да помръдне, със затворени очи. Матис с тревога се опитваше да открие някакъв признак на живот. Но край постелята цареше мрак въпреки светлината от огъня и восъчните свещи, които Ловис беше запалила — не се виждаше никакъв признак на живот и Матис внезапно изкрещя:
— Той е мъртъв!
Тогава Пер Черепа отвори едното си око и го погледна с укор.
— То се знае, че не съм! Не мислиш ли, че все пак имам дотолкова ум в главата, та да си взема сбогом, преди да си ида.
Сетне той отново задълго затвори очи, а те, смълчани, стояха край него. Чуваше се само немощното, хрипливо дишане на Пер Черепа.
— Но сега — издума Пер Черепа и отвори очи, — сега, скъпи приятели, казвам сбогом на всички ви! Защото умирам.
И той умря.
Роня никога не беше виждала някой да умира и си поплака малко. Макар че беше тъй уморен в последно време, помисли си тя, може би ще си отдъхне някъде другаде, на някое незнайно място.
Но Матис вървеше напред-назад из каменната зала, плачеше и викаше:
— Винаги го е имало! А сега вече го няма!
За кой ли път той се провикваше:
— Винаги го е имало! А сега вече го няма!
Тогава Ловис рече:
— Матис, знаеш, че никой не живее вечно на тая земя. Ние се раждаме и умираме, нали винаги е било така, за какво хленчиш?
— Но той ми липсва! — крещеше Матис. — Толкова ми липсва, че сърцето ми се къса от мъка!
— Искаш ли да те прегърна за малко? — попита Ловис.
— Да, за бога! — изкрещя Матис. — И ти също, Роня!
И той се накланяше ту към Ловис, ту към Роня и изплакваше своята мъка по Пер Черепа, който винаги бе съществувал в неговия живот, а сега вече го нямаше.