Не забави темпото, знаеше, че това е лукс, който не може да си позволи, и хвърли предметите от ръцете си. Надяваше се, че гангстерите ще се препънат в тях. С отворени напред длани се блъсна силно във вратата, като се надяваше, че бравата ще поддаде, ако я удари със силата на цялото си тяло. Болката експлодира в гърдите ѝ и отстрани на лицето ѝ, когато това не стана. Внезапно изпита симпатия към буболечките, които се удряха в предните стъкла на автомобилите, тъй като имаше чувството, че току-що е преживяла сблъсъка на летящ обект, удрящ се в твърда повърхност.
Две големи ръце я хванаха над лактите и тя успя да си поеме достатъчно въздух, за да изпищи. Все още стискаше дръжката, натисна я с цялата сила на ужаса си, но вратата не помръдна и Лорън отново се намери в капан. Извъртя се и опита да се измъкне от ръцете на мъжа. Той отказа да я пусне и младата жена погледна нагоре, за да открие, че я държеше тъмнокосият. Отчаяно вдигна крак, опитвайки се да го ритне в пищяла.
— Престани! — изръмжа той. Страховитият звук я накара да откачи още повече.
Лорън ритна отново, но не улучи. Мъжът се движеше бързо и избегна крака ѝ с лекота. Все пак тя бръсна панталоните му с пръстите си. Той изсъска проклятие, преди да завърти Лорън към вратата и да я притисне до стената с достатъчно сила, за да изкара въздуха от дробовете ѝ.
Едната му ръка пусна нейната и стисна в юмрук кока на тила ѝ. После пусна и другата ѝ ръка, за да я държи притисната здраво към стената. Тя се бореше, но той беше твърде силен.
— Спри — заповяда ѝ, — преди да си пострадала! Не искам да те нараня.
Лорън спря да се бори, когато ѝ стана ясно, че всяко движение ѝ причинява болка. Усещаше гърдите си смазани и беше наистина неприятно. Сълзи замъглиха очите ѝ от болката в главата, там, където мъжът опъваше косата ѝ. Тя затвори клепачи и опита да успокои накъсаното си дишане. Захватът в косата ѝ се отпусна, докато вече не беше болезнен, но тя все още не можеше да обърне глава.
— Къде е Брент?
— Не знам. Непрекъснато ви го повтарям. Аз само работя с него.
Тъмнокосият мъж въздъхна.
— Лъжеш!
— Не лъжа!
— Току-що каза, че не си излизала на среща от година. Това беше лъжа.
Тя искаше да го погледне, но не можеше да обърне глава, без да оскубе косата си.
— Това не беше лъжа. Не съм имала връзка от толкова време.
— Просто правиш секс с мъже? Колко пъти си позволявала на Бил да те докосне?
— Имаш предвид Брент? Никога не съм спала с него! Не правя такива неща. Казвам ви истината. Можете да се обадите на шефката ми. Тя може да знае къде е Брент. Ще ви дам номера ѝ. Името ѝ е…
— Спри! — нареди той и я прекъсна. — Очевидно няма да го предадеш лесно. Ще те накараме да промениш решението си.
Вратата до тях се отвори. В Лорън се надигна надежда, че помощта е дошла, но един поглед към новодошлия накара страха ѝ да се увеличи още повече. Гологлавият мъж беше облечен точно като другите, с които спореше. Той задържа вратата отворена и се намръщи, срещна погледа ѝ и леденостудените му сини очи се присвиха.
Той не носеше слънчеви очила, но тя изведнъж си пожела да имаше такива. Никога преди не беше виждала подобни очи. Формата им беше странна и те бяха смразяващи, без емоции. Тръпка премина по гръбнака ѝ. Погледът му като че ли ставаше все по-студен, оставяйки я разтреперана, докато не вдигна очи към огромния гангстер зад нея. Това разруши магията и тя погледна в лицето му. То също беше странно, но тя нямаше време да го разгледа подробно и да установи какво не беше наред.
— Трябва да тръгваме. Ескортът ни е нервен и заплашва, че ще се обади тук-там. Опаковайте я и да тръгваме.
Младата жена отново затвори очи. Да ме опаковат? Като да ме убият и да увият тялото ми в килим? Тя искаше да пищи, може би да плаче, но със сигурност не и да умре. Ръката на гърба ѝ се сви в юмрук и улови здраво ризата ѝ. Използва това като начин да я издърпа от вратата и да я принуди да върви. Продължаваше да я държи и за косата, причинявайки ѝ силна болка, и тя осъзна, че нямаше как да избяга от похитителя си.
— Мини през вратата и не се бори с мен! Не бих искал да те нараня, но ще го направя, ако не следваш заповедите. Ще вървиш сама или ще трябва да те ударя, за да те зашеметя и да те изнеса оттук.
Те я отвеждаха някъде и тя не можеше да избяга. Гангстерът, който я държеше, беше огромен, истинска планина от мускули. Тя можеше да се пребори да освободи ризата си, но захватът върху кока ѝ беше абсолютно гениален.
— Моля ви! — Лорън нямаше против да се моли.
— Мълчи! — Той сниши гласа си и се наведе, за да приближи устните си до ухото ѝ. — Няма да ти се случи нищо лошо, ако ни съдействаш. Имаш думата ми!