— С говеждо, моля! Без горчица. Алергична съм.
— Разбирам. — Рот се обърна с гръб и започна да вади продуктите за сандвича от хладилника. — Би трябвало да е лесно да те нахраня.
Лорън седна и погледна към Шадоу, докато Брас напускаше стаята. Той отвърна на погледа ѝ и смръщи вежди, но продължи да се взира в косата ѝ.
— Какво? — Протегна ръка и докосна главата си, за да се увери, че кокът е още на мястото си и няма стърчащи кичури. — Да не би да има нещо в косата ми? Кажи ми, че не е паяжина. Мразя паяци.
— Няма паяци. Защо правиш това с косата си? Изглежда неудобно.
Младата жена отпусна ръката си.
— Изглеждам по-професионално, когато е вдигната. Би трябвало да я отрежа, но като малка все бях с къса коса. Винаги съм искала да имам дълга коса, затова я пуснах веднага щом си намерих собствено жилище след гимназията.
— Защо просто не спря да я режеш още като дете?
— Отгледаха ме моите баба и дядо. — Тя се позабави с отговора. — Баба казваше, че е по-лесно да се поддържа, когато е къса, а дядо не искаше момчетата да се заглеждат по мен и затова беше съгласен с нея. Караха ме да се подстригвам през няколко месеца, докато се изнесох. Тяхната къща, техните правила. — Усмихна се.
— Може ли да я пуснеш, ако обичаш? Любопитен съм.
Младата жена сви рамене. Вдигна ръце и започна да измъква фибите. Знаеше, че ще изглежда рошава, но искаше да задоволи любопитството му. Разбираше го, след като самата тя имаше куп въпроси за Новите видове. Осъзна, че и тя би могла да им изглежда странна, както те на нея.
Остави фибите на масата, размота косата си и махна ластика. Прокара пръсти през кичурите, доволна от свободата, тъй като беше свикнала да я сресва преди лягане и потърси погледа на Шадоу, за да види реакцията му.
Устните му бяха разтворени, а сините му очи гледаха втренчено косата ѝ. Премигна няколко пъти и накрая се усмихна.
— Красива е и е по-дълга, отколкото предполагах. Липсва ми дългата ми коса.
Тя погледна към късата му прическа.
— Защо си я отрязал, щом я харесваш дълга?
— Мисията е по-важна, пък и ще порасне отново. — Усмивката му помръкна. — Трябваше да я отрежа, за да изглеждам повече като човек и да се впиша в специалния отряд. Не беше толкова дълга като твоята, но стигаше под раменете ми.
Можеше да го разбере.
— Държа моята вързана заради работата ми. Може би, вместо да я режеш, е можело да я вдигнеш.
В кухненския бокс се счупи стъкло. Лорън се стресна и се обърна в посоката, от която дойде силният звук. Рот се беше втренчил в нея с отворена уста, а чинията с нейния сандвич лежеше счупена на пода в краката му, където я бе изпуснал.
Шадоу се изкиска.
— Красива е, нали? Много по-дълга, отколкото мислех.
Чертите на Рот се сковаха и той погледна към пода. Изръмжа и се наведе, за да разчисти бъркотията. Лорън беше объркана и погледна към събеседника си.
— Той да не би да изръмжа току-що? Мислех, че си въобразявам.
— Всички ние ръмжим. Заради промените в нас е. Също така се зъбим. Вием. — Засмя се. — Показваме зъби. Виждала ли си ги вече?
— Изглеждат като обикновени зъби — поклати глава тя.
— Това е, защото сме се научили да контролираме мимиките си, когато сме около човеци. Упражняваме се пред огледало как да говорим и да се усмихваме, за да не плашим хората, когато си имаме работа с тях. Искаш ли да видиш кучешките ми зъби?
Тя се поколеба.
— Разбира се, ако не се приближаваш към мен.
Младият мъж се засмя и отвори широко устни. Лорън не можа да се сдържи и зяпна в него. Преглътна трудно. Зъбите му бяха ослепително бели и изглеждаха като човешките, докато не разкри кучешките. Те бяха по-дълги от нормалното и се изостряха в краищата. Мъжът бавно ги скри.
— В нашия екип всички сме от кучешкия вид. С това са били смесени нашите гени. Котешкият имат същите особености, само че те издават рев, като животинските си събратя, когато са емоционални. Ние вием и ръмжим. — Повдигна рамене. — Всички ръмжим. Не се тревожи, когато чуеш нещо подобно. Често го правим. Но това не означава, че сме ядосани.
— Котешки вид?
— Някои от нашите хора са с ДНК на големи котки, предполагаме, че са лъвове, тигри и онези едрите, черните — вие ги наричате пантери. Това е само предположение, но те имат котешки очи и реват. Кучешкият вид са най-добрите следотърсачи и се разбират добре помежду си. Обонянието ни е по-силно и обичаме да сме в компания. Котките са по-бързи и могат да скочат на височина от етаж или два. Повечето от тях не са общителни. Предпочитат да са сами.
— Джъстис Норт е от котешкия вид, нали?