Лорън остави десет долара на масата и взе палтото си от облегалката на стола.
— Изглежда един от колегите има спешен случай. Трябва да покажа сграда в района на Индустриалния парк веднага. Някаква голяма риба е там и иска да я види тази вечер. Каза ми, че е толкова важно, че ще бъда уволнена, ако не отида. Тя не можела да се срещне с него, защото имала други планове. Предполагам, че моите нямат значение. Господи, мразя тази вещица!
— По дяволите! Ами, тръгвай тогава. Може би ще го продадеш и ще можем да предприемем пътешествие до някое хубаво местенце, за твоя сметка. Винаги съм искала да отида в Ямайка.
— Да. С моя късмет сигурно е някой отегчен човек, който няма какво да прави в петък вечер и е решил да ми губи времето. Ще ти се обадя утре. Остава ли уговорката за филма?
— Да. Успех! Дано го продадеш! — Аманда изяде още едно картофче.
— Умница. — Лорън ѝ помаха и се отправи към колата си.
Лорън погледна към навигацията за пети път през последните 10 минути и изруга, като се оглеждаше из празните улици. Имаше лошо предчувствие за показването на имот толкова късно. Индустриалният парк изглеждаше практически безлюден, тъй като повечето сгради бяха затворени през нощта или бяха просто складове. Тя беше сама жена, отиваща да се срещне с непознат мъж на непознато място през нощта. Зави, когато механичният глас ѝ каза да го направи.
В далечния край на паркинга бе паркирана скъпа, червена, спортна кола и Лорън спря до нея. Тя се поколеба, преди да слезе. Всяка частица от здравия ѝ разум ѝ казваше да бяга. Крещеше ѝ „лоша идея“, но тя щеше да загуби работата си, ако не замъкнеше задника си вътре и не покажеше обекта. Пръстите ѝ стиснаха ключовете и палецът ѝ удари бутона за заключване.
Сградата беше огромна, едноетажна, подобна на десетките други в района, а старата табела гласеше, че е била някаква транспортна компания, която не ѝ бе позната. Високите ѝ токчета тракаха силно по паважа, докато приближаваше двойните врати. Катинарът лежеше на земята, отворен. Тя прехапа устни.
Само брокерите имаха комбинацията, за да ги отворят, но някой очевидно я беше дал на господин Хърбърт. Това я накара да намрази колегата си още повече. Кретенът, който трябваше да покаже собствеността, очевидно бе предал доверието на продавача. Това беше забранено. Те използваха една и съща комбинация във всички имоти, които представяха, включително домове, в които все още живееха хора. Ако господин Хърбърт беше някакъв перверзник или крадец, сега имаше достъп до много имоти. Тя тихо се закле да си поговори за това с шефката си.
Вратите бяха отключени, когато Лорън опита да влезе, и едната тихо се отвори. Вече не беше тайна къде е отишъл потенциалният клиент. Не я беше изчакал да дойде, за да обиколи, а вече бе влязъл в склада. Тя пристъпи вътре, огледа празната приемна и прочисти гърлото си.
— Ехо? — извика Лорън и погледна към тъмния коридор. — Господин Хърбърт?
Младата жена пристъпи към тъмнината и се огледа за ключа на лампата. Светлините от паркинга не стигаха толкова навътре в сградата. За нея беше облекчение да го намери и да може да види помещението. Господин Хърбърт не беше там, но двойните врати към коридора, който най-вероятно водеше към офисите, бяха широко отворени.
— Господин Хърбърт? — Изкрещя по-силно името.
Никакъв отговор.
— По дяволите! Това не ми харесва — прошепна.
Беше против същността ѝ да се среща с непознат в празна сграда. Тя не беше глупава. Господин Хърбърт можеше да е изнасилвач или убиец. Работата ѝ бе да се среща с клиенти и да ги развежда из празни имоти. Но комисионната за тази продажба…
Тази перспектива я тласна по-близо до тъмния коридор, за да потърси друг ключ за осветление. Лампите в коридора примигнаха и останаха включени, когато го намери. Погледът ѝ се плъзна по дължината му и по отворените офиси от двете страни до края му, който, ако се съди по масивните двойни врати, беше при складовата част на сградата. Къде, по дяволите, беше този човек?
— Господин Хърбърт?
Младата жена закрачи с ужас по коридора. Тя се спираше до всяка врата и бързо претърсваше с поглед тъмната вътрешност на офисите. Чувството, че нещо не е наред, само се засили. Би подвила опашка и би си тръгнала, ако не се нуждаеше отчаяно от тази продажба.
Лорън стигна края на коридора, без да намери купувача. Тя искаше да си отиде у дома, не искаше да бъде тук, а и вътрешният ѝ глас продължаваше да настоява да се върне в колата. Светлините не бяха включени, което я караше да се замисли защо купувачът би се разхождал в тъмното. Кой би постъпил така? Не е ли първичен инстинкт да включиш осветлението? По никакъв начин не желаеше да обикаля из зловещата сграда.