След като разгледаха жилището, Флейм дръпна Аманда настрани, но думите му се чуваха ясно.
— Сега, след като ви докарах тук, смяната ми официално свърши. Все още ли искаш да видиш апартамента ми?
— С удоволствие — усмихна се Аманда и го хвана за ръка. — Предложението за цялата нощ ли е или по-късно ще се върна тук?
— Изборът е твой, но аз бих искал да те задържа за цялата нощ.
Аманда се наведе, взе си чантата и помаха на Лорън.
— Не ме чакайте. Ще се видим на сутринта.
Флейм взе чантата от ръцете ѝ.
— Позволи ми аз да я нося. Гладна ли си? Ще те заведа в бара. Може да хапнем и да потанцуваме, преди да отидем в апартамента ми.
— Ти си перфектен! — усмихна му се Аманда. — Казвал ли ти е някой някога това?
— Не, но ми харесва да го чуя.
Лорън наблюдаваше двойката, докато се отдалечиха по коридора. Чу се затварянето на входната врата. След това тя се обърна, за да срещне тъмния поглед на Рот.
— Утре ще се разделим. — Този факт я потискаше. — Ще останеш ли с мен тази нощ?
Вида кимна.
— Надявах се да ме помолиш да спим заедно за последен път.
Лорън го дръпна към спалнята. Щом той затвори вратата, тя пусна ръката му и посегна към блузата си. Свали я и я пусна на пода, а докато стигне до леглото, беше изритала и обувките си. Рот я следваше стъпка по стъпка. Тя спря, откопча сутиена си, остави го да падне и се усмихна на мъжа.
Той изръмжа. Окуражена, младата жена посегна към взетите назаем панталонки. Пъхна палци под ластика, едновременно хващайки и бикините. Плъзна ги надолу и ги свали. Напълно гола, застана пред Рот.
— Щом като утре си отивам вкъщи, това е последната ни нощ заедно. — Тя се приближи и сложи длани на гърдите му. — Искам да стигнем до края.
Рот се напрегна.
— Искаш да вляза в теб?
— Да.
Погледът му я обърка. Изглеждаше почти тъжен.
— Не мога. — Гласът му прозвуча дрезгаво.
— Защо?
— Има някои неща, които не знаеш за мен. Не искам да рискувам да те нараня. Повреден съм, Лорън. Възможно е да изгубя контрол, а това би било опасно.
— Знам, че няма да ме нараниш — поклати глава тя. — Ще бъдеш много нежен с мен. Знам го от начина, по който ме докосваш. Вярвам ти! Имай малко доверие в себе си!
— Аз… — той замълча.
— Не се страхувай, че може да забременея. Вземам противозачатъчни. Здрава съм, нямам никакви заболявания.
— Не от това се страхувам — поклати глава Рот. — Нараниха ме, докато бях в плен. Страхувам се, че спомените могат да се върнат и да ме направят опасен.
Лорън седна на леглото, без да обръща внимание на голотата си и го дръпна да седне до нея. Обърна лице към него и облиза устни.
— Нищо, което би могъл да ми кажеш, не би променило чувствата ми към теб. Чела съм доста неща за Новите видове и съм чувала и слухове, че понякога някои от вас са убивали тези, които са ви държали в плен. Това ли е? Убил си някого от тях? Ако е така, то ти си достоен за награда. Заслужават го след всичко, което са сторили.
Болката, проблеснала в очите му, късаше сърцето ѝ.
— Не е това.
Тя пое дълбоко въздух.
— Просто ми кажи. Най-лошото, което можеш да направиш, е да го пазиш в тайна от мен. Щом го споделиш, ще можем да го преодолеем.
Вида хвана ръката ѝ и се вгледа в килима под краката им. Лорън чакаше търпеливо, не искаше да го притиска и се чудеше дали ще говори с нея. Надяваше се да го направи.
— Животът ми в тестовите съоръжения беше труден.
Младата жена стисна ръката му, но остана мълчалива в очакване на всяка подробност, която искаше да сподели.
— Но тогава преместиха няколко от нас в друго съоръжение. Освен мен, там беше Шадоу и още един мъж, когото не познавахме. Той имаше половинка, но хората я убиха.
Сълзи напълниха очите ѝ при мисълта на какви ужаси е бил свидетел и какво е преживял, но мълчаливо го изчака да продължи. Той отказваше да я погледне, но тя забеляза, че устните му са присвити, в очите му се промъкна хлад, а гласът му се задълбочи от емоции.
— Използваха наркотици, за да ме възбудят, закачаха ми една машина и ми показваха видеоклипове с голи човешки жени, които се докосваха, за да ме принудят да изхвърля семето си. Правеха го с часове, докато болката станеше толкова силна, че припадах. Започнах да ненавиждам гледката на гола човешка жена. — Той замълча и най-накрая я погледна в очите. — Чувствам ярост при мисълта за това, за унижението, което изпитвах, и въпреки че зная, че ти нямаш вина за случилото се, се страхувам да не изгубя контрол. Може да ме връхлети някой спомен и да те нараня.
Лорън опитваше да преглътне сълзите си.