Лорън преглътна трудно. Съседът ѝ изкарваше ангелите, но този беше десет пъти по-страшен. Сведе поглед към черните му ботуши и открито се зазяпа в тях, тъй като краката ѝ все още отказваха да помръднат. Определено военни. Братовчед ѝ беше морски пехотинец и го беше видяла да си лъска ботушите преди няколко месеца, докато беше на гости при леля си. Страховитите масивни ботуши бяха почти същите, като онези, които беше видяла.
Който и да беше този мъж, Лорън бе готова да се обзаложи, че не е господин Хърбърт. Знаеше го със сигурност, но се надяваше да греши. Най-накрая младата жена отстъпи назад и почти се препъна. Тя потисна писъка на ужас. Погледът ѝ се спря на двата пистолета в кобура на бедрата му. Гледка, която ѝ бе убегнала, докато мозъкът ѝ не започна да функционира по-добре.
Меко скимтене излезе през разтворените ѝ устни. Мъжът носеше панталони с джобове от външната страна на бедрата му. Той имаше не само пистолети, но и завързан за бедрото нож. Ужасеният ѝ поглед попадна на покритите му с ръкавици ръце. Те бяха разтворени отстрани на тялото му и ѝ напомняха за опитните стрелци от старите уестърни, които във всеки един момент бяха готови да извадят оръжието и да натиснат спусъка.
— Вие ли сте господин Хърбърт? — Мразеше потрепването, което чу в гласа си.
Мъжът спря и леко наклони глава. Стисна устни в тънка линия, което можеше да бъде знак за гняв или объркване. Лорън си пожела той да не носеше очила, за да може да види очите му. Костната му структура беше ясно изразена — силни скули, пълни устни и мъжествена, квадратна брадичка. Тя отстъпи още една крачка, когато мълчанието между тях се проточи.
С периферното си зрение долови някакво движение и обърна глава в тази посока. Друг мъж излезе иззад втория контейнер. Той беше рус, висок, огромен и облечен точно като първия. Лорън не забеляза останалото от външния му вид. Всичко, което можа да види освен основното, беше голямото оръжие, което държеше в ръцете си. Изглеждаше като ужасно голям пистолет.
О, мили боже!
Лорън почти откачи. Напълно изгубила самообладание, тя се обърна и побягна към вратата с такава скорост, че се блъсна в нея и едва не падна по задник. Отчаяно стисна дръжката и се опита със сила да отвори вратата, но тя не помръдна.
— Не! — Изрита заключената врата толкова силно, че нарани пръстите си, но не беше склонна да се предаде. Двамата ужасяващи мъже бяха зад нея. — Отвори се! Мамка ти, отвори се! — изкрещя, но нямаше ефект.
Когато се отказа, сърцето ѝ препускаше лудо и Лорън се задъхваше. Вратите не ѝ позволяваха да излезе и тя беше в капан. Пръстите ѝ освободиха дръжката и младата жена бавно се обърна с лице към двамата мъже, които вероятно бяха психари, преследващи брокери.
Мъжете останаха на местата си и тя се загледа в облечените в черно фигури. Русият също носеше тъмни очила. Той свали оръжието към пода и вече не се целеше в нея. Това беше единственото положително нещо, което тя успя да намери в дадената ситуация.
Лорън си спомни за чантата, която висеше на рамото ѝ. В абсолютен ужас погледът ѝ се стрелна между двамата мъже, преди трескаво да затърси друга врата. Не видя такава. Ръката ѝ се плъзна надолу към чантата и напипа ключовете за колата ѝ, прибрани там и тогава мозъкът ѝ започна да работи.
Бутонът за алармата. Имам такъв! Палецът ѝ напипа квадратното бутонче и го натисна. В далечината, макар и приглушено, алармата на колата ѝ започна да пищи на чести интервали. Тя преглътна задавено. Може би щеше да привлече вниманието на… никого. Районът около сградата е пуст. Мамка му! Ръката ѝ се придвижи към джоба на чантата и мобилния ѝ.
— Изключи го! — нареди единият от мъжете с необичайно дълбок глас. — Веднага!
Лорън зяпна към русия, който бе проговорил. Държеше оръжието до бедрото си, но лесно можеше да го насочи отново към нея. Тя не погледна към лицето му, тъй като цялото ѝ внимание бе съсредоточено в пистолета. Ще ме застреля ли? Изнасилвачи ли са? Или още по-лошо? О, Господи! — изкрещя умът ѝ. Ако е още по-лошо, то тогава съм в истинска беда.
Алармата на колата ѝ внезапно млъкна и шок премина през Лорън. Тя не беше помръднала палеца си, за да я изключи. Някой друг трябва да го е направил, което означаваше, че има още от тях. Облегна се на вратата, натисна с цялата си тежест и се помоли тя да се отвори. Ужасно много ѝ се искаше да избяга.