— Съгласни сме, че трябва да бъдеш в единия от екипите, но е наложително да запазиш самообладание. Разбираш ли? Един знак, че си на път да изгубиш контрол и си вън от операцията.
— Кога тръгваме? — Искаше му се да е веднага.
— Ще бъдем готови след час — каза Джъстис. — Хеликоптерите ще кацнат при вас до 15 минути, което ще даде време на Тим да планира операцията. Не искаме да нахлуем без предварителен план. Ще го направим бързо, но ефективно.
Рот не изглеждаше щастлив от забавянето, но кимна.
— Съгласен съм!
Лорън наблюдаваше как мъжете ядат и се опитваше да скрие своето отвращение. Храната им не беше сготвена — просто парчета сурово месо. Когато 140 ѝ предложи малко, тя отказа.
— Имаш нужда от сили.
— Не мога да ям това — призна тя. — Съвсем сериозно! Става ми лошо само като го гледам.
Той се намръщи, но със зъби откъсна малко парче и ѝ го подаде.
— Само едно.
Младата жена го взе и бързо го лапна. Металният вкус на студена кръв беше отвратителен, а и месото беше жилаво. Отне ѝ известно време, но все пак успя да преглътне.
— Изяж още едно.
— Не. Не мога повече. Повярвай ми! Не искаш да видиш как ще го повърна. — Стомахът ѝ вече се бунтуваше. — Мога да изчакам до закуска. — Дано до тогава вече съм вън от тук.
140 въздъхна, като че ли беше малко разочарован, но не започна да спори с нея. Той раздели нейната храна на четири и я раздаде на другите Видове. Те не проговориха, дори когато свършиха с бързата си вечеря и Лорън се облегна на стената на клетката. Беше уморена и имаше чувството, че е минало доста време.
Вниманието ѝ бе привлечено от стъпките на Марк, който влезе в голямата зала. Той спря на около два метра от клетката ѝ.
— Обадих им се и те приеха сделката. В момента уреждат документите за имунитета ми и набавят парите. — Мъжът изпъчи гърди. — Казах им, че настоявам всичко да е черно на бяло, за да имам доказателство. Според тях всичко ще е готово до три часа. Аз ще си тръгна от тук и ще им дам адреса, след което те ще дойдат и ще ви освободят. — Той извади малък фотоапарат и го размаха към клетките. — Доказателството, че сте живи и сте добре.
— Всички ли сме включени в сделката? — Това беше основното притеснение на Лорън.
— Да. Ти, тези тук и жената в мазето.
Тя хвърли бърз поглед към 140, който изглеждаше облекчен, че и неговата половинка е включена. Не можеше да го вини. Беше ѝ казал, че тя е болна и Лорън се надяваше да е нещо, което един добър медицински персонал ще може да излекува. НСО щяха да се уверят, че тя ще получи най-добрите лекари. Новите видове се грижеха добре за своите.
— Отивам да си стягам багажа — информира ги Марк. — Трябва да реша къде искам да живея.
Когато излезе и изгаси светлините, Лорън си пожела да не го беше правил. Копелето си беше уредило сделка и вече не се интересуваше какво ще се случи с тях. Искрено се надяваше, че поне се е сетил да каже на НСО кодовата ѝ дума. Дано те са я проверили някъде или са се обадили на Аманда и са разбрали, че става въпрос за стар клуб. Със сигурност приятелката ѝ щеше да си го спомни.
Рот беше умен, щеше да разбере, че му е изпратила съобщение. Вярваше му безусловно. Лорън изгуби представа за времето, не знаеше дали е ранна вечер, или посред нощ. Можеше само да стои и да чака в тъмнината. Гадост!
— Студено ли ти е? — стресна я гласът на 140.
— Добре съм. Малко ми е хладно, но няма да докосна онова одеяло. Смърди и кой знае къде е било, или какво са правили с него.
— Наистина — засмя се той. — Ела тук, аз ще те стопля.
— Не, благодаря!
— Имам половинка. Няма да опитам да се чифтосам с теб.
— Със сигурност няма. Имам си приятел и го обичам. Без да се обиждаш.
— Ела! Ще те прегърна. Телесната ни температура е по-висока от вашата.
— И няма да ме докосваш сексуално? — поколеба се тя.
— Не. Казах ти, че имам половинка.
— Какво означава това?
— Не желая друга жена. Искам да се чифтосвам само с моята.
Отново тази дума — чифтосване. Младата жена се поколеба, но кимна.
— Добре. Къде си? Не виждам нищо.
Изведнъж талията ѝ беше обхваната от големи, нежни ръце. Лорън можа само да ахне, когато Вида я придърпа към себе си, положи я да легне и мушна ръка под главата ѝ. С другата си ръка я обгърна здраво и я притисна до тялото си. Озова се в обятията на един непознат. 140 просто я държеше, без ненужни глупости, а тялото му излъчваше приятна топлина. Тя се отпусна.
— Благодаря! Наистина си топъл.
Той намести главата ѝ под брадичката си.
— Премръзнала си. Температурата на тялото ти е по-ниска, отколкото беше днес.