— Ако са ни заложили капан, ще действаме на принципа „вземай и бягай“ — намръщи се Тим и погледна към Брас. — Сигурен ли си, че той ще се справи? Твърде е лично за него.
— Такова е за всички ни. Там има и Видове. Той има право да опита да спаси половинката си.
— По дяволите! — въздъхна Тим. — Не мисля, че това е добра идея. Всички трябва да са с ясна мисъл.
Брас пусна ръката на Рот и се наведе, докато носовете им почти се допряха.
— Отиваш за твоята половинка. Не наранявай мъжа с нея, Рот! Разбра ли ме? Не знаем със сигурност какво се е случило и докато не го разберем, искам да ми се закълнеш, че няма да го нараниш. Ако ѝ е причинил болка без основателна причина, ти давам думата си, че лично аз ще те заключа насаме с него.
— Кълна се! — За Рот беше трудно да обещае подобно нещо, но в момента най-важното беше Лорън.
Тим се протегна към слушалката си.
— Задействайте алармата! Всички в готовност за атака по мой сигнал. Следвайте проклетия план.
Страх завладя Рот и сърцето му ускори ритъма си. Закле се пред себе си, че ще помогне на Лорън да преодолее всички ужаси, през които е преминала. Заедно щяха да се справят с всичко, само да се върнеше жива при него.
Глава 17
Някъде наблизо прозвуча аларма на кола и събуди Лорън. Тя се напрегна, все още не осъзнавайки напълно къде се намира, но здравата прегръдка на 140 бързо я върна в реалността. Беше заключена в една клетка с него, лежеше на ръката му, а звукът, който чуваше, беше нещо обичайно.
— Всичко е наред! — успокои я той. — Понякога чуваме такива звуци.
— Автомобилна аларма — подсказа му тя. — Напоследък като че ли всички имат такива. Предполагам, че навън е ветровито или някоя котка е скочила върху капака. Моят Тайгър го прави доста често.
— Тайгър?
— Домашният ми любимец.
— Стопли ли се?
— Да. Благодаря ти! — Той я държеше на топло, правейки спането в ограниченото пространство на клетката по-поносимо, и Лорън затвори очи, готова да заспи отново.
Изведнъж 140 изръмжа, напрегна се и вдигна глава.
— Какво става? Да не видя някой плъх?
— Не. Подушвам хора.
— Аз също — изсъска един от останалите Видове.
— Непознати — изръмжа друг.
— Слава богу! — Зарадвана, Лорън опита да се измъкне от прегръдката на 140, но той не ѝ позволи. — Пусни ме да стана! Кавалерията пристигна.
— Кой? — 140 не я пускаше.
— НСО. Намерили са ни, получили са съобщението ми и са го разгадали. Запазете спокойствие — прошепна тя. — Те са добри момчета и с тях има и ваши хора. — Очите ѝ се напълниха със сълзи. — Рот трябва да е с тях.
Изведнъж мъжки глас изкрещя нещо и това даде начало на бърза поредица от събития, които предизвикаха объркване в Лорън и тя изпищя от ужас. Дъските, които покриваха прозорците, се разлетяха, стъклата се пръснаха и я оглуши силна експлозия. Последваха мъжки викове, ослепителни светлини и задушлив дим.
Огромни фигури влетяха през вече унищожените прозорци и тялото зад нейното изведнъж изчезна. 140 почти я настъпи, когато я прикова между прасците си и застана приведен над нея. Изръмжа.
Лорън премигна няколко пъти, за да се приспособи към светлината на фенерчетата, прорязваща огромното пространство. По стария дансинг затропаха ботуши, тъмни силуети се втурнаха покрай стените на клетките. Един от тях удари по решетките на тяхната клетка и изръмжа. Лорън моментално обърна глава в тази посока и видя Рот, който приседна на пети, за да може да го вижда добре.
— Рот! — Лорън опита да се завърти по корем и да изпълзи до него, но 140 не ѝ позволи да помръдне.
Вида над нея се обърна, изръмжа към Рот и отказа да я пусне. Рот му се озъби, но не издаде никакви заплашителни звуци. Само вдигна фенерчето си, за да може тя да го види по-ясно. Това беше най-хубавото нещо, което Лорън бе виждала някога.
— 140? Това е Рот. Всичко е наред. Би ли ме пуснал да отида при него?
Той се изправи и пристъпи встрани, а младата жена измина пълзейки разстоянието, което я делеше от любимия ѝ. Той провря ръце през решетките, обхвана лицето ѝ с длани и я дръпна толкова близо, че страните ѝ опряха в метала. Когато погледна очите му, те ѝ се сториха почти черни. Вниманието ѝ беше погълнато от него и тя не чуваше заповедите, които идваха от специалния отряд.
— Нарани ли те? Взе ли те насила? В момента нищо не мога да помириша, заради начина по който влязохме.
— Не.
Тя протегна ръце през решетките, за да го докосне. Той беше толкова топъл. Остави я да милва лицето му и дори се наведе, за да бъде на нейната височина.