— Спокойно! — прошепна му. — Скоро ще я доведат. — Погледна притеснено към Шадоу.
— Може ли да отида при нея? Знам къде е. Моля ви! Ще бъде… — изведнъж 140 млъкна и се обърна към коридора. Бързо излезе от клетката и тръгна в тази посока.
В този момент от там се появи Брас, носейки на ръце висока, крехка жена Нов вид. Тя беше увита в одеяло, но то не можеше да скрие болезнената ѝ слабост. Главата ѝ лежеше на гърдите му и изглежда беше в безсъзнание. Брас видя 140 и замря на място.
140 стигна до тях и отвори ръце.
— Дай ми я!
Брас се поколеба.
— Тя се нуждае от лекар. Трябва да я изпратим в нашия медицински център. — Той огледа помещението, търсейки някого. — Тим? Незабавно вземете един от нашите хеликоптери. Тя е в критично състояние.
— Дай ми я! — изръмжа 140.
— Добре — каза Брас. — Може да я носиш, но трябва да я заведем при нашите лекари. — Той приближи до разстроения Вид и подаде крехката жена в ръцете му. — Знаеш ли какво са направили с нея? Хората, които заловихме, не искат да говорят.
140 нежно прегърна жената и допря буза до главата ѝ. Когато проговори, гласът му бе изпълнен с болка.
— Даваха ѝ хапчета, от които се чувстваше зле. Не знам какви бяха. Не искаха да ни кажат какво правят. Моля ви, помогнете ѝ!
Брас се обърна към един от членовете на специалния отряд.
— Свържи се с Хоумленд и предай да събудят всички. Нека подготвят медицинския център. — Той погледна към един от Видовете. — Слаш, обади се на Джъстис! Информирай го за ситуацията и че трябва да разберем какво са ѝ направили. Изпращаме затворниците в Хоумленд и искам тези копелета да бъдат разпитани от Даркнес. Той ще ги накара да проговорят. — Брас отново насочи вниманието си към 140. — Ще направим всичко възможно, за да я спасим. Имаш думата ми!
Лорън едва сдържаше сълзите си. Жената беше толкова бледа и безжизнена, че изглеждаше вече мъртва. Мрачната атмосфера в стаята потвърждаваше, че всички са наясно колко болна е тя.
— Следвай ме! — Брас подкани 140 да побързат. — Обещавам, че никой няма да ти я отнеме! Можеш да останеш с нея, но когато пристигнем при нашите лекари, те трябва да си свършат работата. Налага се да им позволиш да го сторят. Кълна се, че ще направят всичко възможно да спасят живота ѝ!
— Моля ви! — прошепна Вида.
Брас тръгна и всички им направиха път, за да излязат по-бързо. Няколко от мъжете срутиха напълно стената под един от прозорците, за да не се налага 140 да я прескача. Чу се звук от приближаващ хеликоптер. Лорън прегърна Рот, благодарна, че имаха по-голям късмет, отколкото 140 и неговата половинка.
— Ти можеше да си тази, която да се нуждае от лекар.
Лорън погледна красивите, измъчени очи на Рот и разбра, че мислят за едно и също. Той продължи да я държи, докато тя не започна да се върти.
— Пусни ме, не съм много лека!
— Не! — поклати глава той. — Да се махаме от тук! Ще те заведа обратно в моя дом.
Може би трябваше да се чувства неудобно от многото погледи, които ги наблюдаваха, докато Рот я носеше навън, но не беше. Зарови лице във врата му, затвори очи и просто продължи да го прегръща.
Пусна я, чак когато стигнаха до джипа, за да отвори задната врата. Лорън бързо се вмъкна вътре, Рот я последва, а Шадоу влезе през другата врата. Чувстваше се в безопасност между двамата мъже. Погледът ѝ се отклони към полуразрушената сграда, прозорците на която вече бяха просто зейнали дупки, и се надяваше, че никога повече няма да я види. Някога „При Джаспър“ ѝ навяваше приятни спомени, но вече не беше така.
Неочаквано Рот се обърна към нея, пъхна ръце зад гърба и под бедрата ѝ и я сложи да седне настрани в скута му. Тя нямаше нищо против, просто се облегна на топлото му тяло и се сгуши в прегръдката му.
— Наистина ли си добре, Лорън?
— Да — кимна тя. — Просто се радвам, че всичко свърши.
— Ти си много смела жена — каза Шадоу. — Намерихме мъжа, когото си убила в дома си. Гордея се с теб!
Стомахът ѝ се сви при това напомняне и тя не знаеше как да му отвърне. Мълчеше, докато не се отвориха предните врати на автомобила и двама от човешките членове на специалния екип не се качиха. Познато лице ѝ се усмихна от пасажерската седалка.
— Здравей, Лорън! — каза Браян. — Радваме се, че се върна при нас! Как си?
— Много по-добре. А ти как си? Последният път, когато те видях, беше окървавен и в безсъзнание.
— Добре съм. Какво са леко сътресение и малко загуба на кръв? Затова и не шофирам днес. Чух какво се случва, кой е бил отвлечен и просто нямаше начин да не помогна.
— Благодаря ти! — гласът ѝ секна от завладелите я емоции. — Моля те, благодари от мое име на всички, които днес бяха тук!