В рецензия с дата 7 януари 1937 г. Рейнър Ънуин посочва, че историята е „добре написана и забавна“; но въпреки положителното му мнение тя не е приета за публикация. Очевидно „Роувърандъм“ е една от няколкото „кратки приказки в различни стилове“, с които Толкин е разполагал (поне така се мисли) в практически готов за публикуване вид през октомври 1937 г., както отбелязва в една своя бележка Стенли Ънуин; но дотогава „Хобитът“ е добил такава популярност, че „Алън & Ънуин“ искат продължение, в което най-вече да има още за хобитите, може би поради тази причина „Роувърандъм“ минава на заден план както за писателя, така и за издателя. Вниманието на Толкин е съсредоточено върху „новия Хобит“, произведението, което ще се превърне в неговия шедьовър „Властелинът на пръстените“.
Не ще е пресилено да се твърди, че „Властелинът на пръстените“ не би се появил на бял свят, ако не бе предшестван от приказки като „Роувърандъм“; тъй като фактът, че Толкиновите синове и самият писател ги обичат и харесват, най-сетне води до една по-амбициозна творба — „Хобитът“, а впоследствие и до продължението й. В повечето случаи тези приказки са преходни. Малко от тях биват записани, още по-малко — завършени. Толкин играе с готовност ролята си на разказвач на приказки пред синовете си поне от 1920 г. насетне, когато пише първото от писмата на Дядо Коледа. Освен тях са известни и разказите за приключенията на гамена Бил Стикърс и съперника му Мейджър Роуд Ахед5, дребосъка Тимоти Тайтъс и разноцветния и претенциозен Том Бомбадил, идеята за когото идва от холандска кукла, принадлежала на Майкъл Толкин. Никой от тези образи не стига до пълната си реализация, въпреки че Том Бомбадил е включен във „Властелинът на пръстените“. Изключително странната и дълга притча „Оргогът“ е написана през 1924 г. и е запазена в машинописно копие, но е недовършена и без изведени до край идеи.
За разлика от тях, „Роувърандъм“ е цялостна и изкусно написана; тя изпъква сред другите детски произведения на Толкин от този период с неприкритото удоволствие, с което авторът се впуска в игрословици и каламбури. Богата е на полуомоними (Персия и Пършор)6, ономатопеи и алитерации („джавкания и дърляния, вайкания и виения, ръмжене и реване, стенене и скимтене, кикотене и кискане, оплакване и охкане“), комично дълги списъци с описания (като „личните принадлежности, отличителните знаци, символи, бележки, книги с рецепти, еликсири, апаратура и торбички и шишенца с най-разнообразни заклинания“ в работилницата на Ар-таксерксис), както и неочаквани обрати на фразата („(Лунния човек — бел. прев.) се изпари във въздуха; и всеки, който никога не е бил там, ще ти каже колко невероятно разреден е лунният въздух“). Има също така и „детски“ разговорни думички като тумбалак и топлинко, които са особено любопитни, понеже в публикуваните произведения на Толкин се срещат рядко — например в „Хобитът“ тумбалак е променен на корем). Тук те със сигурност са остатъци от първоначалния устен вид на приказката, в който е била разказвана на Толкиновите синове.
Фактът, че наред с това писателят включва в „Роувърандъм“ думи като лични принадлежности, фосфоресциращ, първичен, е приятна изненада на фона на разпространеното по Толкиново време мнение, че подобен език е твърде „труден“ за малчуганите — гледище, което писателят не споделя. „Добрият речник — пише той в свое писмо от април 1959 г. — не се придобива с четене на книги, написани според нечия представа за речника на дадена възрастова група. Той идва с четенето на книги, надхвърлящи тази група.“
„Роувърандъм“ е забележителна и с разнообразието от биографични и литературни материали, вплетени в процеса на създаването й. Преди всичко, разбира се, виждаме семейство Толкин: в „Роувърандъм“ родителите и децата Толкин са представени или (в случая на бебето Кристофър) загатнати, вилата и плажът във Файли се появяват в три от главите, Толкин на няколко места изразява мнението си за отпадъците и замърсяването на околната среда, а събитията от почивката през 1925 г. — блесналата над морето луна, силната буря и най-вече загубата на Майкъловото куче играчка — са елементи от приказката. Към всичко това Толкин добавя изобилие от препратки към скандинавски и англосаксонски митове, вълшебни приказки (Червените и Белите дракони, крал Артур и Мерлин, морските сирени и русалки, Ниорд, Морския старец, змеят на Мидгард и т.н.), към образци от детската литература („псамиадите“ на Едит Несбит, огледалните насекоми от „Алиса в огледалния свят“ на Луис Карол). Има дори закачка с либрето на Гилбърт и Съливан. Източниците са много, но разнообразният материал е използван по предназначение, като в резултат читателят се забавлява от сърце — поне онзи читател, който разпознава алюзиите.
5
Произходът на първото име се крие в обява, съобщаваща, че „Всички, които разлепват афиши — bill stickers — по стените, ще бъдат глобявани“. Името на белия рицар Major Road Ahead идва от уличен знак, уведомяващ за начало на главен път. — Бел.прев.