Роузи отново се огледа, установи, че от едната страна я скрива плетът, а от другата — маслинови дръвчета, разкопча ципа, смъкна дънките си и клекна в празното място между верандата и бутилките газ. Вече бе прекалено късно да се тревожи кой и дали изобщо някой може да я забележи от горния етаж на някоя от съседните къщи. Пък и облекчението, което изпитваше, караше такива въпроси да звучат — поне в този миг — тривиално.
„Ти си побъркана, да знаеш.“
Да, разбира се, че знае… но напрежението в мехура й спадна и при вида на ручейчето, което криволичеше между плочите, я обзе луда радост. В този миг разбра какво значи да стъпиш на чужда земя, а после да подпалиш моста зад себе си, да стоиш на речния бряг, да поемаш дъх с пълни гърди и да гледаш как единствената ти възможност да се върнеш назад отлита като дим.
5
Вървя близо два часа, все през непознати квартали, и най-сетне стигна до някакъв търговски център в западния край на града. Пред „Бои и килими“ имаше уличен телефон с монети и докато се обаждаше от него за такси, с почуда установи, че вече е в предградието Мейпълтън. Имаше огромни пришки и на двете пети и нищо чудно — сигурно бе изминала пеш повече от петнадесет километра.
Таксито дойде след петнадесет минути — тя вече бе успяла да си купи евтини слънчеви очила и шарено червено шалче от изкуствена коприна. Норман й бе споменавал, че ако искаш да отклониш вниманието от лицето си, най-добре да носиш нещо ярко.
Шофьорът на таксито бе дебел мъж с несресана коса, кръвясали очи и неприятен дъх. Носеше провиснала избеляла тениска с карта на Южен Виетнам. КАТО УМРА, ЩЕ ИДА В РАЯ, ЗАЩОТО СЛУЖИХ В АДА, пишеше отдолу. АЙРЪН ТРАЙАНГЪЛ, 1969 г. Лъскавите му зачервени очи се плъзнаха по нея, първо по устните, после по гърдите и ханша й, след което той като че изгуби интерес.
— Накъде сме, драга?
— Можете ли да ме откарате до спирката на „Грейхаунд“?
— Искаш да кажеш, до „Портсайд“?
— Това ли е автогарата?
— А-ха. — Той вдиша очи към огледалото да я погледне. — Само че това е чак на другия край на града. Ще ти струва двайсет долара. Имаш ли толкова?
— Разбира се — отвърна тя, а после пое дълбоко дъх и допълни: — Дали ще може някъде по пътя да намерите автомат на Мърчант Банк?
— Де да можеше всички проблеми по света да се решават толкова лесно — отговори той и включи таксиметъра. На него бе изписано $2. 50. НАЧАЛНА ТАКСА.
Тя реши да отбележи като начало на новия си живот мига, в който таксиметърът се смени от $2, 50 на $2, 75 и надписът НАЧАЛНА ТАКСА изчезна. Вече няма да е Роуз Даниълс, освен ако не се налага — не само защото Даниълс е неговото име и следователно е опасно, а защото той е вече минало. Отново ще стане Роузи Макклендън — момичето, което на осемнадесетгодишна възраст потъна в ада. Може би понякога ще се налага да използва фамилията на мъжа си, но дори и тогава в сърцето и душата си ще продължава да бъде Роузи Макклендън.
„Наистина съм Роузи — повтаряше си, докато таксито минаваше по моста над река Трънкатони, и се усмихваше, а в главата й като призраци се щураха стиховете на Морис Сендак и гласът на Каръл Кинг. — И съм Роузи Истинска.“
Но дали наистина? Дали е истинска?
„Тъкмо ще разбера. Започвам още тоз час.“
6
На Иръкуойз Скуеър шофьорът спря и посочи редица автомати, разположени насред площада, който даже си имаше и фонтан, и лъскава метална статуя, която не приличаше на нищо определено. Машината в края на редичката отляво беше ярко-зелена.
— Тая върши ли работа? — попита той.
— Да, благодаря. Ще отнеме само минута.
Но всъщност изгуби малко повече време. Отначало все не можеше да избере правилно кода, макар бутоните да бяха доста големи, но когато пък най-сетне се справи с тази операция, не можа да реши колко точно да изтегли. Натисна последователно седем, пет, десетичен знак, нула, нула, подвоуми се, преди да натисне „ВЪВЕДИ“, но отдръпна ръка. Ще я бие, затова че избяга — по този въпрос няма никакво съмнение. Но ако я пребие от бой и пак се окаже в болницата („или ако те убие — мърмореше тъпичко гласче, — може и да вземе да те убие, Роузи, и ще бъде много наивно от твоя страна, ако не го имаш предвид“), то ще е не за друго, а защото е посмяла да отмъкне кредитната му карта… че и да я използва. Струва ли си да рискува подобно наказание за някакви си седемдесет и пет долара? Нима си заслужава?