„Махнах се — помисли си. — Махнах се, каквото и да ме очаква сега. Дори ако трябва да спя по входовете на кооперациите или под мостовете, вече се махнах от него. Никога повече няма да ме удари, защото се махнах.“
Но изведнъж откри, че не вярва напълно в онова, което си казва. Той ще побеснее и ще се опита да я открие. Бе сигурна в това.
„Но как ще ме открие? Заличих следите си — дори не се наложи да се представям с името на старата си приятелка от училище, за да си взема билет. Изхвърлих кредитната карта, а това бе най-важното. Как ще ме открие сега?“
Не знаеше точно как… но на него това му беше работата и затова ще трябва да бъде много, много внимателна.
„Наистина съм Роузи… И съм Роузи Истинска…“
Да, това сигурно е вярно, но никога в живота си не се е чувствала по-малко необикновена. По-скоро се чувстваше като малко боклуче насред безкрайния океан. Ужасът, който я обзе към края на краткия й сън, още не я бе напуснал, но щастието и въодушевлението също не се бяха стопили напълно — изпълваше я усещането, че е ако не силна, то поне свободна.
Отпусна глава на високата облегалка и проследи с поглед как се изгубват и последните закусвални и сервизи. Вече са извън града — ширнали се поля и горички, които полека-лека потъват в бухнала зеленина, каквато може да се види само през април. Здраво стиснала длани в скута си, тя ги гледаше как отминават зад стъклата и се бе оставила на големия сребрист автобус да я носи към онова, което я очакваше занапред.
ЧАСТ ВТОРА
ДОБРИНАТА НА НЕПОЗНАТИТЕ
1
Първите няколко седмици от новия й живот бяха изпълнени с безброй трудни мигове, но и в най-тежкия от тях — когато слезе от автобуса в три сутринта на четири пъти по-голямата от „Портсайд“ автогара — не съжали за взетото решение.
Въпреки това изстина от ужас.
Здраво стиснала чантата си с две ръце, Роузи стоеше точно до вратата на изход 62 и потресено се оглеждаше наоколо — хора бързаха насам-натам, едни влачеха куфари, други носеха овързани с канап кашони на раменете си, трети се прегръщаха. Някакъв мъж се втурна към една жена, която слезе от автобуса на Роузи, грабна я и я завъртя така лудешки, че краката й увиснаха във въздуха. Тя изкрещя от радост и ужас и писъкът й отекна като изстрел в претъпканата чакалня.
Отдясно имаше електронни игри и макар да бе посред нощ, пред всичките висяха малчугани — шапките на повечето бяха обърнати с козирката назад и косите им бяха обръснати.
— Опитай пак, Спейс Кадет! — подканяше най-близката машина със стържещ, нечовешки глас. — Опитай пак, Спейс Кадет! Опитай пак, Спейс Кадет!
Бавно отмина игрите и влезе навътре в чакалнята, сигурна в едно — че не смее да излезе навън по това време на нощта. Като нищо можеха да я изнасилят, да я убият и да я натъпчат в най-близката кофа за боклук. Хвърли поглед наляво и видя двама униформени полицаи, които слизаха с ескалатора от горния етаж. Единият описваше сложни движения с палката си. В начина, по който се хилеше другият, имаше нещо, което й напомни за един мъж на хиляда и четиристотин километра оттук. Хилеше се, но погледът му, който непрестанно се местеше насам-натам, беше жесток.
„Ами ако работата им е всеки час да обикалят и да гонят навън всички, които нямат билет? Какво ще правиш тогава?“
И с това ще се справи, ако се наложи, какво друго й остава. Засега се отдалечи от ескалатора и се запъти към едно отделение, където десетина пътници седяха на твърди пластмасови столове. На облегалките им бяха закрепени малки телевизори, които се включваха с монета. Роузи не откъсваше поглед от полицаите и си отдъхна, като видя, че продължават към долния етаж, и следователно се отдалечават от нея. След два часа и половина, най-много три, ще съмне. После могат да я хванат и да я изхвърлят. Дотогава обаче искаше да остане тук, където е светло и пълно с хора.
Седна на стол с телевизорче. През две места отляво момиче с избеляло дънково яке държеше в скута си самар и дремеше. Изпод моравите му клепачи се виждаше бялото на очите му, а от долната му устна се беше проточила слюнка. На дясната му ръка бяха татуирани три думи и разкривените сини печатни букви тръбяха: ОБИЧАМ МОЯ СКЪП. „А къде е сега твоят скъп, мила моя?“ — мислено попита Роузи. Погледна празния телевизионен екран, после отправи поглед към облицованата с плочки стена отдясно. Някой бе издраскал с червен маркер думите: ДА МИ ДУХАШ СПИНОЗНИЯ ХУЙ. Бързо отмести очи, сякаш думите щяха да й прогорят ретината, и погледът й се плъзна над чакалнята. На стената в другия край на залата висеше огромен светлинен часовник. Часът беше три и шестнадесет след полунощ. „След два часа и половина вече ще мога да изляза“ — рече си и зачака.