2
Когато привечер в шест часа автобусът спря за почивка, си беше купила чийзбъргър и лимонада, но оттогава не бе слагала в устата си нищичко и вече беше гладна. Седя при телевизорите, докато стрелките на големия степен часовник застанаха на четири часа, после реши, че няма да е зле да хапне нещо. Тръгна към малкото кафене отсреща, настъпвайки неколцина спящи по пътя. Мнозина от тях здраво стискаха прокъсани и облепени с тиксо издути найлонови торби за боклук. Вече с чаша кафе, чаша сок и купа овесени ядки пред себе си, Роузи си даде сметка, че напразно се е тревожила ченгетата да не я изхвърлят. Тези хора тук не бяха пътници — бяха бездомни, които лагеруват в чакалнята на автогарата. На Роузи й беше мъчно за тях, но изпитваше и грозно задоволство — не е зле да знае, че и за нея ще се намери място утре вечер, ако наистина й се наложи.
„Ами ако той дойде тук, в този град, къде според теб ще провери най-напред? Къде, мислиш, ще отиде най-най-напред?“
Това е глупаво — няма да я открие, абсолютно невъзможно е да я открие — но тази мисъл сякаш прокара леден пръст по гръбнака й.
Храната я накара да се почувства по-дооре, по-силна и я поразсъни. Като приключи с всичко (бави се с кафето, докато не улови изпълнения с неприкрито нетърпение поглед на келнера-мексиканец), се отправи бавно назад към столовете с телевизорите. По пътя забеляза будка със синьо-бял кръгъл надпис, недалеч от помещението за даване на коли под наем. Думите, изписани в периферията на кръга, гласяха ИНФОРМАЦИЯ, и Роузи си рече, без капчица хумор, че надали е имало пътник в световната история, който да е бил по-обръкан от нея.
Пристъпи към осветената табела. В будката под нея седеше мъж на средна възраст с оредяла коса и очила с рогови рамки. Четеше вестник. Направи още една крачка и отново спря. Нали не се кани да иде там? Какво, за Бога, ще му каже? Че е напуснала съпруга си? Че е тръгнала само с дамската си чанта, неговата кредитна карта и дрехите на гърба си?
„Защо не? — попита Практична-Разумна и пълната липса на съчувствие в гласа й подейства на Роузи като шамар. — Щом изобщо събра смелост да го изоставиш, нима сега не можеш да го признаеш?“
Не знаеше може ли, не може ли, но бе сигурна, че ще й бъде много трудно в четири сутринта да сподели с един непознат най-важната стъпка в живота си. „А и най-вероятно той ще ми каже да се махам. Сигурно работата му е да помага на хората да презаверяват билетите си и да съобщават по високоговорителя за изгубени деца.“
Но тъй или иначе краката й сами потеглиха към будката с надпис „Информация“; тя разбра, че все пак се кани да поговори с непознатия с оредялата коса и очилата с рогови рамки, и то поради най-простата причина на света — нямаше друг избор. В следващите дни сигурно ще й се наложи да разказва на дяволски много хора, че е напуснала съпруга си, че четиринадесет години е живяла в унес зад заключена врата, че има съвсем малко житейски опит, а професионални умения — никакви, че се нуждае от помощ и че трябва да разчита на добрината на непознати.
„Само че аз нямам абсолютно никаква вина за това“ — заключи мислено с такова спокойствие, че чак се смая, дори направо се изуми.
Застана пред будката и се подпря на гишето. Отправи изпълнен с надежда и страх поглед към наведената глава на човека с роговите очила, оглеждайки луничките по кафеникавия му череп, които се виждаха през старателно подредените кичури. Чакаше го да вдигне глава, но той беше погълнат от вестника си, написан на някакъв чужд език, който приличаше па гръцки или руски. Тъкмо отгърна внимателно страницата и се намръщи на снимката на двама футболисти, които се боричкаха за топката.
— Извинете? — тихо изрече Роузи и мъжът зад стъклото вдигна поглед.
„Божичко, дано не ме изгледа накриво — внезапно си рече. — Дори с нищо да не може да ми помогне, нека поне не ме изгледа накриво… и нека види мен, мен, действителния човек, който стои тук и освен за дръжката на чантата си, няма за какво друго да се хване.“
Не я изгледа накриво. Макар и късогледи и воднисти зад дебелите стъкла на очилата, очите му все пак бяха меки.
— Извинете, но дали не бихте могли да ми помогнете?
3
Доброволният служител в бюро „Информация“ се представи като Питър Слоуик и внимателно изслуша патилата й. Вече бе стигнала до извода, че не може да разчита на добрината на непознатите, ако крие истината за себе си, било то от гордост или от срам, и затова му разказа, каквото можа. Единственото важно нещо, което пропусна — и то защото не знаеше как да го изрази — бе колко беззащитна и напълно неподготвена за живота се чувства. Допреди осемнадесет часа не бе и подозирала колко много неща познава само от телевизията и от вестниците, които съпругът й носеше вкъщи всеки ден.