— Дявол го взел, колко сте права.
— Ами тогава ще се видим. Дочуване. — Тя затвори, без да изчака да й отговори.
Бил влезе в стаята и в същия миг лампите в коридора светнаха. Той се огледа изненадано.
— Явно шалтер… което значи, че е ходил в мазето. Но ако е щял да изключи само един, защо не е…
Не можа да довърши и отново се разкашля силно. Приведе се с притиснати към насиненото си подуто гърло ръце, а лицето му се сгърчи.
— Ето — забърза Роузи към него. — Пийни малко. Тъкмо го извадих от хладилника и е студено.
Той отпи няколко глътки от пепсито, после учудено огледа бутилката:
— Има доста странен вкус.
— Така ти се струва, защото гърло ти е възпалено. Хайде, до дъно. Измъчвам се като те слушам да кашляш.
Той изпи и остатъка, остави бутилката на масичката, после отново се обърна към нея — празният му поглед доста я изплаши.
— Бил? Бил? Какво има? Какво става?
Недоумяващото изражение се задържа още миг, после младият мъж тръсна глава и се засмя.
— Няма да повярваш. Денят беше толкова напрегнат, но все пак…
— Какво? Какво няма да повярвам?
— За момент не можех да си спомня коя си. Не можех да си спомня името ти, Роузи. Но най-странното бе, че за няколко секунди забравих и собственото си име.
Тя се засмя и пристъпи към него. В коридора екнаха стъпки сигурно „Бърза помощ“ беше пристигнала и се качваха по стълбите, но тя не даваше пет пари. Прегърна Бил и го притисна с всичка сила.
— Казвам се Роузи. Аз съм Роузи. Наистина съм Роузи.
— Да. — Той целуна слепоочието й. — Роузи, Роузи, Роузи, Роузи, Роузи.
Затвори очи и притисна лице към рамото му, а зад затворените й клепачи изплуваха неестествената уста на паяка и черните очи на лисицата, които бяха толкова неподвижни, че не издаваха нито разум, нито безумие. Знаеше, че ще вижда тези неща още дълго време. В главата й като желязна камбана оттекваха думите: Аз възмездявам.
5
Хейл запали цигара, без да си прави труд да иска разрешение, кръстоса крака и се втренчи в Роузи Макклендън и Бил Стайнър — класически случай на чезнещи от любов; всеки път, като се погледнеха, той имаше чувството, че в очите им едва ли не светва надпис: „ЕЛА“. Това бе достатъчно да породи съмнението дали пък сами не са се отървали от досадния Норман… но това бяха глупости. Не бяха от този тип. Точно тези двамата в никакъв случай не бяха.
Хейл придърпа един стол и го яхна наопаки, сложи ръка на облегалката и подпря брада на ръката си. Роузи и Бил се бяха сместили някак си на канапенцето, което претендираше да е диван. Бе изминал малко повече от час, откакто жената се обади за пръв път на 911. Раненият съсед от горния етаж — Джон Бриско — бе откаран в болница с „повърхностна рана с претенции“, както се изказа един от екипа на „Бърза помощ“.
Най-сетне всичко се бе поуспокоило. На Хейл това му допадаше. Само едно нещо би го зарадвало повече от тишината — да узнае къде, по дяволите, бе офейкал Норман Даниълс.
— Има нещо фалшиво в цялата работа — рече той — и скапва целия оркестър.
Двамата влюбени се спогледаха. Неразбирането в очите на Бил Стайнър бе най-искрено, но в очите на Роузи имаше нещо загадъчно. Имаше нещо, сигурен беше. Тя криеше нещо.
Бавно прелисти бележника, сякаш не бързаше за никъде — искаше да ги постресне малко. Но те изобщо не реагираха. Изненадваше се, че тя може да бъде толкова спокойна — ако, разбира се, крие нещо — но или бе забравил важна подробност за нея, или отначало не я бе разбрал. Никога не е била подлагана на полицейски разпит, но беше слушала хиляди разкази и дискусии, докато мълчаливо е сервирала на Норман и приятелите му напитки и е чистила пепелниците им. Не можеше да я изненада с нищо.
— Добре — заключи детективът, когато се увери, че и от двамата не може да очаква нова информация. — Ето докъде стигнахме в разсъжденията си. Норман идва. Съумява по някакъв начин да убие полицаите Алвин Демърс и Лий Бабкок. Демърс заминава в багажника, Бабкок — на предната седалка до шофьора. Норман изключва осветлението във фоайето, после слиза в мазето и изключва няколко шалтера, съвсем наслуки, макар че на самите кутии има доста прегледни схеми. Защо? Не знаем. Той е откачен. После се връща в патрулната кола и се прави на полицейски служител Демърс. Когато се появявате вие с господин Стайнър, ви напада в гръб — едва не удушава господин Стайнър, преследва ви нагоре по стълбите, стреля срещу господин Бриско, който се опитва да се намеси в цялата дандания, а после ви разбива вратата. Така ли е?
— Да, струва ми се — отвърна Роузи. — Доста е объркано, но събитията протекоха горе-долу така.