— Тук стигаме до частта, която вече не разбирам. Вие сте в дрешника…
— Да…
— … и Норман влита в стаята като Фреди Джейсън или както се казваше оня там във филмите на ужасите…
— Ами, не точно като…
— … и се мята наоколо като слон в стъкларски магазин, завърта се в банята, колкото да простреля завесата на няколко места… а после отново хуква навън. Това ли ми казвате, че е направил?
— Това се случи — отвърна Роузи. — Естествено, ние не видяхме как се е мятал наоколо, защото бяхме в дрешника, но го чухме.
— Значи това умопомрачено, жалко подобие на полицай преминава през какво ли не, за да се докопа до вас, напикават го, разбиват му носа, претрепва двама полицаи, а после… какво? Претрепва и завесата в банята и си обира крушите? Това ли се опитвате да ми кажете?
— Да. — Явно нямаше смисъл да казва каквото и да било повече. Той не я подозираше в незаконни действия — най-малкото тогава щеше да я скастря много по-спокойно — но ако каже още нещо, това джафкане може да продължи и цяла нощ, а вече започваше да я боли глава от него. Хейл се обърна към Бил:
— И вие ли си спомняте същото?
Той поклати глава.
— Не го помня. Последното нещо, за което съм сигурен, е, че спрях мотоциклета си пред патрулната кола. Имаше страхотна мъгла.
Полицаят отегчено вдигна ръце. Роуз хвана ръката на любимия си, сложи я в скута си и му се усмихна ласкаво.
— Всичко е наред — рече му. — След време ще си спомниш.
6
Бил й обеща да остане. Спази думата си — заспа в мига, в който положи глава на възглавницата. Роузи не се изненада. Лежеше до него в тясното легло, гледаше мъглата, която се стелеше навън и чакаше клепачите й да натежат. Не й се спеше — стана, отиде в дрешника, включи лампата и седна по турски пред картината.
Целият пейзаж бе облян в безмълвна лунна светлина. Храмът приличаше на гробница от светъл камък. Над него продължаваха да се вият лешояди. „Дали утре, на изгрев слънце, ще пируват с тялото на Норман?“ — питаше се. Не й се вярваше. Там, където го бе скрила Роуз Мадър, нямаше птици.
Погледа картината още миг-два, после попипа замръзналите мазки на четката. Допирът я успокои. Изгаси светлината и се върна в леглото. Заспа почти веднага.
7
В първия ден от своя живот без Норман Роузи се събуди рано — но събуди и Бил. С писъците си.
— Аз възмездявам! Аз възмездявам! Божичко, очите й! Черните й очи!
— Роузи! — Той я разтърси за рамото. — Роузи!
Тя отвори очи и отначало го гледаше неразбиращо; лицето й беше плувнало в пот, а влажната й нощница беше прилепнала към извивките на тялото й.
— Бил?
Той кимна.
— Аз съм. Няма страшно. Всичко е наред.
Тя потръпна и се притисна към него. Утешението бързо премина в нещо друго. Стиснала под тила лявата си ръка с дясната, лежеше под него, докато той я обладаваше (от Норман никога не бе получавала толкова нежност и не се бе чувствала толкова уверено), а погледът й се насочи към дънките й, които бяха захвърлени край леглото. Керамичното шишенце още беше в джоба й; сигурно бяха останали най-малко три капки от неустоимо примамливата вода — а може би дори повече.
„Ще пия — рече си Роузи миг преди да загуби способността си да мисли свързано. — Ще пия, рзбира се. Ще забравя, а така ще бъде най-добре — кому са потребни подобни сънища?“
Но дълбоко в себе си — много по-надълбоко от седалището на старата си приятелка Практична-Разумна — знаеше отговора — тя, ето кой имаше нужда от подобни сънища. Тя имаше нужда от тях. Щеше да запази шишенцето и съдържанието му, но не за себе си. Защото онази, която забрави миналото си, е обречена да го повтори.
Обърна очи към Бил. Той я гледаше, а широко разтворените му очи имаха унесено блажено изражение. Изведнъж Роузи откри, че неговото блаженство всъщност е и нейно блаженство, и се остави в ръцете му да я отведе където иска — пътешестваха дълго, двама смели моряци в малкото корабче, което представляваше нейното легло.
8
Към десет часа младият мъж най-сетне се реши да излезе да купи гевреци и неделния вестник. Роузи се изкъпа, облече се, седна на леглото и провеси босите си крака на пода. В леглото усещаше миризмата на всеки от тях поотделно и миризмата на двамата. Струваше й се, че никога не е вдъхвала по-божествен аромат.
Но кое бе най-хубаво от всичко? Отговорът бе лесен. На чаршафа нямаше и капчица кръв. Нито пък където и да било на друго място.
Дънките й бяха емигрирали под леглото. Тя ги придърпа с крак и извади шишенцето от малкото джобче. Занесе панталоните в банята — зад вратата държеше пластмасов кош за дрехи. Шишенцето заминава в аптечката, поне засега — щеше идеално да се скрие зад шишето мотрин. Преди да хвърли дънките при другите мръсни дрехи, старателно пребърка джобовете им — правеше го съвсем несъзнателно, докато изведнъж напипа нещо на дъното на доста по-често използвания ляв преден джоб. Извади го, подържа го в ръка и в главата й изведнъж прозвучаха думите на Роуз Мадър, от които изтръпна: „Сувенир… прави с него каквото пожелаеш.“