Пръстенът на Норман от Полицейската академия.
Сложи го на палеца си, повъртя го насам-натам под светлината, която идеше през матираното стъкло и хвърляше ярки отблясъци по гравираните думи: Дълг, Лоялност, Общност. Отново настръхна, едва ли не очаквайки зловещият талисман да повика Норман.
След половин минута, старателно прикрила шишенцето на Доркас в аптечката, тя се втурна към разхвърляното легло, без изобщо да усеща никакви миризми. Цялото й внимание беше насочено към нощното шкафче. То имаше чекмедже. Засега ще прибере пръстена в него. По-нататък щеше да мисли какво ще прави с него, но сега искаше да го скрие. Със сигурност ще си навлече беля, ако го остави на видно място. Най-вероятно Хейл щеше да се отбие с няколко нови и безброй стари въпроси и никак нямаше да е добре да види полицейския пръстен на Норман. Ама никак.
Тя измъкна чекмеджето, посегна да пусне пръстена вътре… и ръката й замръзна.
Там вече имаше нещо. Синьо памучно парче, старателно сгънато в пакет. По плата бяха избили пурпурночервени петна — приличаха на капки полузасъхнала кръв.
— О, Боже мой! Семките!
Извади вързопчето, което едно време бе част от евтина памучна нощница, седна на леглото и го постави на скута си. Сякаш чуваше заръките на Доркас да не е посмяла да опита плодовете и дори да не докосва уста с тази ръка, с която е пипала семките. Нар — така го бе нарекла тя, но на Роузи не й се вярваше дървото да е нар.
Разгъна парцалчето и се вгледа в семките. Сърцето й препускаше като състезателен кон.
„Не ги пази — рече си тя. — Не ги пази.“
Остави пръстена на покойния си съпруг до лампата, изправи се и се запъти към банята с разгърнатото парче плат в ръка. Не помнеше кога излезе Бил, бе изгубила всякаква представа за времето, но като че ли беше доста отдавна.
„Божичко, дано в деликатесния да има дълга опашка.“
Остави пръстена на тоалетната дъска, коленичи на пода и взе първата семка. Бе й хрумнало, че е възможно в този свят семките вече да не са магически, но пръстите й веднага изтръпнаха и тя разбра, че хипотезата е погрешна. Дори не ги чувстваше като премръзнали — сякаш семенцата бяха поразили с някаква странна амнезия самата тъкан. Но въпреки това Роузи задържа семката за миг, взирайки се втренчено в нея.
— Една за лисицата — каза тя и хвърли семенцето в тоалетната чиния. Водата веднага придоби зловещ пурпурночервен цвят. Сякаш вътре бе изтекла кръвта от прерязана ръка. Само че миризмата, която се надигаше от тоалетната, нямаше нищо общо с миризмата на кръв — имаше тръпчивия, леко металически дъх на водата от потока зад Храма на Бика. Той беше толкова остър, че чак сълзи й избиха в очите.
Отдели втората семка от плата и я доближи до очите си.
— Едно за Доркас.
Тя последва първата в тоалетната чиния. Цветът потъмня още повече — вече наподобяваше не кръв, а кървави съсиреци — а от миризмата така й залютя на очите, че по лицето й потекоха сълзи. Очите й се зачервиха, сякаш часове наред бе рязала лук.
Взе и последната семка и се вгледа в нея.
— И една за мен. За Роузи.
Но когато се опита да запрати и нея в тоалетната, пръстите й не пожелаха да я пуснат. Опита отново, но резултатът беше същият. В главата й с убедителна разсъдливост прозвуча гласът на лудата: „Не забравяй дървото. Не забравяй дървото, малка Роузи. Не забравяй…“
— Дървото — промърмори Роузи. — Не забравяй дървото, да, ясно, но кое дърво? И какво трябва да направя? Какво, за Бога, трябва да направя?
„Не зная — отвърна Практична-Разумна, — но каквото и да правиш, най-добре побързай. Бил може да се върне всяка минута. Дори всеки миг.“
Пусна водата и изчака, докато пурпурната вода изтече в канала. Върна се в стаята, седна на леглото и се втренчи в последната семка върху памучното парче. Отмести поглед към пръстена на Норман. После отново погледна семката.
„Защо не мога да изхвърля това проклето нещо? — питаше се тя. — Зарежи проклетото дърво, просто искам да знам защо не мога да изхвърля и последната семка и да приключа с цялата тази история.“
Никакъв отговор. През прозореца обаче долетя жизнерадостно пърпорене и пукот на приолижаващ се мотоциклет. Вече разпознаваше бръмченето на Биловия мотоциклет марка „Харли Дейвидсън“. Без да си задава повече въпроси, бързо уви пръстена в синьото памучно парцалче заедно със семката. После сгъна пакетчето още на две, прекоси стаята с бързи крачки и взе чантата си от скрина. Вече беше протрита на места, но тя много държеше на нея. Отвори я и натъпка синьото пакетче най-отдолу, на по-сигурно място дори от скривалището на шишенцето в аптечката. Като свърши и това, застана до прозореца и задиша дълбоко свежия въздух.