Когато Бил се появи с дебелия неделен вестник и скандално количество гевреци, натъпкани в хартиен плик, Роузи го посрещна с ослепителна усмивка.
— Къде се забави? — попита го, а наум си рече: „Каква си ми лисица, малка Роузи. Каква си ми л…“
Усмивката, с която отвърна на нейния поздрав, изведнъж угасна.
— Роузи? Всичко наред ли е? Тя отново грейна.
— Малко ме полазиха мравки, нищо ми няма. Само дето не бяха мравки.
9
„Но нека ти дам един съвет, преди да те отпратя обратно“ — бе казала Роуз Мадър, а късно същия следобед лейтенант Хейл им извести ужасяващата новина за Ана Стивънсън (чието тяло било открито едва на следващата сутрин поради нареждането й да не влизат в кабинета й), след което си тръгна и Роузи се вслуша в съвета. Беше неделя, но фризьорският салон в търговския център „Скайуей“ работеше. Когато фризьорката, при която попадна, разбра какво иска клиентката й, бурно запротестира.
— Толкова ви отива така!
— Да, сигурно, но ме дразни — отвърна Роузи.
И тъй, фризьорката си свърши работата, а и Бил не възрази, както очакваше.
— Косата ти е по-къса, но иначе изглеждаш точно както като дойде в магазина — каза й. — Мисля, че това ми харесва.
Тя го прегърна.
— Радвам се.
— Искаш ли да вечеряме в китайски ресторант?
— Само ако ми обещаеш, че пак ще останеш.
— Де да бяха всички обещания толкова лесни за изпълнение — ухили се той.
10
Заглавията на пресата в понеделник: ЧЕНГЕ-ПРЕСТЪПНИК СЕ ПОЯВЯВА В УИСКОНСИН.
Във вторник: ОТ ПОЛИЦИЯТА МЪЛЧАТ ЗА ЧЕНГЕТО-УБИЕЦ ДАНИЪЛС.
В сряда, — ДВЕХИЛЯДНО МЪЛЧАЛИВО ПОКЛОНЕНИЕ НА КРЕМАЦИЯТА НА АНА СТИВЪНСЪН.
В четвъртък: ОСВЕДОМЕНИ УМУВАТ НАД ВЪЗМОЖНОСТТА ДАНИЪЛС ДА СЕ Е САМОУБИЛ.
В петък Норман мина на втора страница.
Следващия петък вече нищо не се споменаваше за него.
11
Наскоро след Четвърти юли Роби Лефъртс възложи на Роузи четенето на един роман, който бе толкова далеч от творбите на Ричард Расин, колкото изобщо бе възможно — „Хиляда акра“ от Джейн Смайли. Разказваше се за фермерско семейство от Айова, но това съвсем не беше истинската история — в драматичното дружество в гимназията тя бе дизайнер на костюмите в продължение на три години и макар никога да не се бе появявала и за секунда пред прожекторите на сцената, от пръв поглед разпознаваше Шекспировия луд крал. Смайли бе преоблякла Лир в нови одежди, но лудият си остава луд.
Освен това го бе превърнала в същество, което ужасно напомняше на Норман. В деня, когато свършиха книгата („Най-добрата ти книга досега — бе казала Роуда, — и едно от най-хубавите изпълнения, които съм чувала.“), Роузи се върна в квартирата си и извади старата картина без рамка от дрешника, където бе стояла от нощта, когато Норман… хм, изчезна. От онази нощ не я бе поглеждала.
Онова, което видя, не я изненада много. Там отново беше ден. Хълмът си беше същият — обрасал и запустял; храмът в подножието също не се бе променил (почти не се бе променил — отначало на Роузи й се струваше, че разкривената постройка някак си се е изправила и е станала съразмерна), а жените също ги нямаше. Подозираше, че Доркас е отвела Роуз Мадър да види детенцето си за последен път… след което Роуз Мадър щеше да продължи пътя си сама — към онова място, където същества като нея отиват, когато удари смъртният им час.
Взе картината и излезе в коридора при шахтата към пещта за боклука. Държеше я внимателно с две ръце — както я държеше едно време — сякаш се страхуваше, че ако не внимава, ръката й ще пропадне в другия свят. В действителност изпитваше някакви подобни страхове.
Пред капака на шахтата отново спря и за последен път се взря в картината, която я бе призовала от прашните лавици на заложната къща, призова я безмълвно, повелително, сякаш самата Роуз Мадър я бе повикала. „И сигурно точно така е станало“ — рече си. Посегна към капака, после отново се разколеба — забеляза нови две подробности във високата трева малко по-надолу по хълма. Прокара пръст по платното и се смръщи, питайки се какво ли е това. След малко се досети. Детелиненорозовата точица бе нейният пуловер. Черната точка до нея бе якето, което Бил й бе дал за разходката по шосе № 27. Изобщо не съжаляваше за пуловера, но се ядосваше за якето. Не беше ново, но още доста време можеше да изкара. Освен това държеше да връща на хората вещите, които взимаше на заем.