Дори кредитната карта на Норман бе използвала само веднъж.
Погледна картината и въздъхна. Нямаше смисъл да я пази — скоро щеше да напуска стаичката, където я бе настанила Ана, и нямаше никакво намерение да мъкне излишни неща от миналото със себе си. Сигурно част от картината завинаги ще остане в главата й, но…
„Не забравяй дървото, Роузи“ — изрече нечий глас, който този път доста напомняше гласа на Ана — Ана, която й бе помогнала, когато се нуждаеше от помощ, когато нямаше към кого да се обърне; Ана, за която дори не можа да се разплаче… макар че изплака цели реки за милата Пам с хубавите сини очи, които винаги се оглеждаха за „някоя интересна личност“. Но сега мъката изведнъж я прониза, устните й се разтрепераха и я засмъдя носът.
— Ана, толкова съжалявам — рече.
„Няма значение. — Все същият сух, високомерен тон. — Не си ме създала ти, нито пък си създала Норман, тъй че не е необходимо ти да поемаш вината. Ти си Роузи Макклендън, а не Тифозната Мери35 и най-добре да си го напомняш от време на време, когато се задават мелодраматични урагани. Но трябва да помниш…“
— Не, не трябва — рече тя и рязко прегъна картината на две, сякаш ядно затвори книга. Старата дървена рамка, на която бе опънато платното, изпука и се строши. Самото платно не само се прокъса, а се нацепи на ленти, които увиснаха като парцали. Боята по тях й се стори избеляла и безсмислена. — Не, не трябва. Нищо няма да правя, като не искам, а аз не искам.
„Онези, които забравят миналото…“
— Майната му на миналото! — извика Роузи.
„Възмездявам“ — отвърна нечий глас. Той шепнеше, мамеше.
Предупреждаваше.
— Не те чувам — изрече Роуз. Дръпна капака и усети топлината и миризмата на сажди. — Не те чувам, не слушам, всичко свърши.
Захвърли разкъсаната счупена картина през вратичката, сякаш прати някому писмо в преизподнята, после се изправи на пръсти да види как ще падне нейде долу в горящите пламъци.
ЕПИЛОГ
ЖЕНАТА И ЛИСИЦАТА
1
През октомври Бил отново я заведе на пикник в Шорланд. Този път отидоха с колата му — есенният ден бе прекрасен, но бе прекалено мразовито за мотоциклет. Когато пристигнаха, поляната се ширна пред тях, заобиколена от дървета, пламнали в есенни цветове. Бил й зададе въпроса, който очакваше от известно време.
— Да — отвърна. — Веднага щом излезе съдебното решение.
Той я прегърна, целуна я. Тя обви ръце около шията му и затвори очи, а в главата й прозвуча гласът на Роуз Мадър: „Сметките са вече уредени… но това няма да има никакво значение, ако не забравяш дървото.“
Кое дърво?
Дървото на живота?
Дървото на смъртта?
Дървото на познанието?
Дървото на доброто и злото?
Роузи потръпна и прегърна бъдещия си съпруг още по-силно, а когато той погали гърдите й, започна да се диви защо сърцето й бие тъй силно.
Кое дърво?
2
Гражданската брачна церемония се състоя точно между Деня на благодарността и Коледа, десет дни след излизането на окончателното съдебно решение за развод с Норман Даниълс. В първата си нощ като госпожа Стайнър Роузи се събуди от виковете на съпруга си.
— Не мога да я гледам! — извика той насън. — На нея й е все едно кого убива! На нея й е все едно кого убива! О, моля ви, не можете ли да го накарате да престане да ПИЩИ? — Сетне, по-тихо: — Какво имаш в устата си? Какви са тези нишки?
Бяха отседнали за една вечер в хотел в Ню Йорк, където щяха да прекарат две седмици, но макар че синьото парцалче остана вкъщи, на дъното на чантата й бе керамичното шишенце. Взе го, водена от женска интуиция е название не по-лошо от всяко друго — някакъв инстинкт. Вече на два пъти след онези събития му бе давала от течността и на сутринта, докато Бил се бръснеше, тя капна остатъка в кафето му.
„Ще трябва да стигне — каза си, изхвърли шишенцето в тоалетната и пусна водата. — А ако не стигне — е, просто ще трябва да стигне.“
Сватбеното пътешествие бе прекрасно — много слънце, хубав секс и никакви кошмари.
3
През януари, когато вятърът довя от равнините снежни вихрушки, които засипаха техния град, тестът за бременност показа на Роузи Стайнър онова, което вече й бе известно — че очаква бебе. Но тя знае още нещо, което не се указваше в теста — бебето щеше да е момиче.
35
Тифозната Мери — починала 1938 г. Ирландска емигрантка в САЩ, болна от коремен тиф, която вероятно заразила много хора. — Б. пр.