Беше запомнила чертите му, променливото му настроение, разговорите им, цели сцени. Познаваше всяко негово движение и изражение. Той беше част от нея. Винаги щеше да бъде.
И братята му нямаше да забрави. Чувстваше, че и те са част от нея. Това беше странно, като имаше предвид факта, че те я считаха за външен човек.
Помисли си колко лесно се бе сближила със семейство Робинсън. Беше се почувствала добре дошла още от самото начало. В края на първата седмица вече имаше чувството, че е член на семейството. Защо и сега не е така?
Но тя умееше да се преборва с трудностите. Беше издържали преди Джордж да се появи в Остин, щеше да издържи и ако никога повече не видеше нито него, нито братята му.
Звукът от отварянето на врата прекъсна внезапно мислите й и дъхът й секна. Стъпки в кухнята. Натиска се дръжката на вратата.
Джордж беше дошъл!
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Тя го чакаше всред мъждукащата светлина на лампата, чийто фитил беше намален, за да се пести ценното гориво. Той продължаваше да се удивлява на красотата й. Не можеше да проумее как фактът, че баща й се е сражавал на страната на Съюзниците би накарал който и да е мъж да не обръща внимание на красотата й.
Изглеждаше толкова уязвима. Толкова крехка. Толкова изплашена от онова, което той щеше да направи.
Или нямаше да направи.
— Не бях сигурна дали ще дойдеш — каза тя.
Дори гласът й трепереше, сякаш се страхуваше, че и най-малката погрешна стъпка ще го пропъди.
— Трябваше да помисля за някои неща.
— Аз също.
Джордж се почувства неловко. Никога не му беше минавало през ум, че Роуз също може да търси отговор на някои въпроси. Какъв глупак беше! Защо винаги си мислеше, че той е единственият, който трябва да взима решения? Сега осъзна, че се отнасяше по същия начин и с момчетата.
Както и с Роуз.
Беше я приел такава, каквато е, като си въобразяваше, че тя вечно ще бъде при него, ще чака, ще бъде готова на всичко, ще му прощава всеки път, когато той реши да не я потърси.
Джордж се приближи до леглото. Седна на ръба и загледа Роуз в очите.
— Изясни ли си нещата? — попита тя.
— Повече отпреди.
Щеше му се тя да увеличи светлината. Не можеше да види добре изражението й. Искаше да знае със сигурност какво мисли за онова, което щеше да и каже.
— Имаш ли нещо против, ако говоря първо аз? — попита тя.
Стомахът му се сви. От щастливата и весела Роуз от вечерта нямаше и помен. Сега изглеждаше ужасно сериозна. Както и нещастна.
— Не.
Не започна веднага. Не го поглеждаше. И това още повече го изнерви. Ако й беше трудно да намери подходящите думи, това беше само защото знаеше, че тези думи няма да му харесат. Тя вдигна глава и го погледна право в очите.
— Чудя се защо поиска да се ожениш за мен. Съвсем честно, боях се да те попитам.
Тя сведе поглед. Нямаше желание да продължи.
— Знаеш, че те обичам — каза след малко тя. — Никога не съм го крила.
Той не знаеше как да реагира, нито какво да отговори.
— Страхувам се, че любовта ме подмами да дам някои обещания, които може би няма да спазя.
Стомахът му се сви още по-силно.
— Казах, че разбирам страха ти от отговорността и че никога няма да те обвържа изцяло. Разбирам всичко, но не мога да продължавам да живея тук, да чакам да решиш дали да дойдеш при мен и да се опасявам, че всеки миг можеш да промениш решението си. Това ми беше достатъчно, поне така мислех, но вече не е.
Дали не възнамеряваше да му каже, че го напуска?
— Когато дойдох тук, аз си представях, че Свети Георги и дошъл да ме спаси. Знаех, че това са фантазии, детска приказка, но вярвах, че ако поживея малко в ранчото, нещата ще потръгнат.
— Но не стана така.
— Влюбих се в теб. После Зак ме заплени с дяволитата си усмивка. След това ужасно се привързах към Хен. Харесвам дори Монти, когато не крещи и не се опитва да ме сплаши само със силата на личността си. Нямам нищо против Тейлър и се безпокоя за Джеф.
— Ти държиш на всички нас.
— Имаш чудесно семейство. Братята ти са толкова умни, енергични и предани. Всеки от вас е способен да даде много обич, но не я предлага от страх, че може да я отхвърлят.
— Не са отхвърлили твоята обич.
— Не, но се сдържат. Чакат теб. Няма да ме обикнат, докато ти не го направиш.
Джордж беше поразен. Никога не му бе минавало през ум, че решенията на братята му могат да зависят от неговите. Още по-смаян беше, че биха могли да се въздържат от нещо, което искат, само заради него. А като си помислеше, че той се сдържа заради тях.
Ами ако Роуз беше права…
— Никой не може да живее тук, без да се привърже към семейството ти — продължи тя. — Боли ме, че още съм външен човек за тях. Мисля, че не мога да издържам повече.