— Искаш да се върнеш в Остин ли?
— Не!
Промълви го тихо, но с непогрешима непреклонност.
— Искам да остана тук до края на живота си, но не мога. Ако нещата стоят по този начин. Мислех, че мога, но съм грешила. Разбираш ли какво изпитвам?
Можеше ли да я разбере? Никога не бе преценявал обстоятелствата от нечия друга гледна точка освен от своята. Опитваше се, но беше толкова погълнат от собствените си страхове, че не гледаше на проблемите от гледната точка на някой друг. Остана още по-потресен, защото не бе имал време да се допита до собствените си чувства. Но сега трябваше да го направи, тъй като Роуз се канеше да ги напусне. Да го напусне. А много по-ясно от всичко в живота си съзнаваше, че не иска тя да си отиде.
— Започвам да разбирам — каза Джордж, — но грешиш, че семейството ми не те е приело. Понякога си мисля, че Зак те обича повече от всички нас.
— Той иска да ме обича, но макар и да не съзнава какво прави, държи се на разстояние и чака да му дадеш знак, че може да прояви чувствата си.
— Мислиш ли, че разбира тези неща?
Роуз го погледна така, сякаш беше красив и чаровен, но малко смахнат.
— Всички го разбират. Погледни Монти. В началото ме дразнеше. Когато стана ясно, че между нас има нещо, той се отдръпна. Ако бе сигурен, че ме обичаш, щеше да започне отново да ме дразни, но вече като сестра.
Джордж беше забелязал всичко това, но бе предположил, че Монти отново проявява трудния си характер.
— Дори Джеф чака. На него може да му хрумне да се махне оттук. Може да реши да се върне. Но докато ти не вземеш решение, той ще чака.
Джордж се почувства още по-зле. Бе изменил не само на Роуз. Беше изменил и на семейството си.
— Не съм искал да стане така — рече той.
— Знам. Последното, което си искал, е една жена да усложнява живота ти.
— След като наблюдавах родителите си, реших да не рискувам и да повтарям грешките им. Но после срещнах теб и всичко се промени. Питаш ме защо съм се оженил за теб. Не можех да постъпя другояче. Сигурно звучи глупаво от устата на един възрастен, особено на човек, който непрекъснато нарежда на другите какво да правят, но това е истината. Чувствата ми към теб от ден на ден ставаха все по-силни, но не мога да ти кажа дали те харесвам много, дали ме караш да се чувствам толкова добре, че не бих понесъл раздялата си с теб, или дали ме привличаш, защото си най-красивата жена, която съм виждал.
— Това ли е всичко?
— Не. Непрестанно си повтарям, че съм луд, защото върша не онова, което искам. Сетне осъзнавам, че не искам повече да е така, че всъщност ми харесва. Но когато се вгледам в себе си и разбера, че съм си същият, започвам да се чудя какви са мотивите ми. Дали се чувствам така за собствено удоволствие, или увлечението ми по теб наистина се е превърнало в любов, без да го съзнавам.
— И какво реши в крайна сметка?
В гласа й ясно се долавяше безпокойство.
— Осъзнах, че не знам какво е любовта. Никога не съм я срещал. Не слагам в това число любовта на майка ми към баща ми. Тя й пречеше да го види какво представлява в действителност. Мисля, че ти не си заслепена от любовта, за да не виждаш истината. Ако е така, не я искам. Чувствата ми към теб са много силни, но не знам дали са достатъчно силни. Когато те погледна, не спирам да мисля и за всичко останало. Не губя представа за нещата, когато ме прегърнеш. Независимо колко силно те желая, не мога да забравя за братята си. Знам само, че не мога да те пусна да си отидеш.
Роуз не смееше да храни надежди отново. Какво я караше да мисли, че нещо ще се промени сега? Джордж беше женен за братята си и натрапчивия си страх, че е като баща си. Какъв шанс имаше тя срещу такива силни въздействия?
Макар нещо в нея да й подсказваше, че той още не се е ангажирал с нея, още не е решил дали тя е по-важна от семейството му, тя осъзна, че е направила крачка напред. Малка, но все пак напред. Той бе решил, че въпреки всички трудности, не желае тя да си замине.
Може би наистина я обичаше, но не го съзнаваше. Искаше й се да повярва в това. Отчаяно искаше да е така. Но щеше ли да понесе още едно разочарование? Мисълта, че Джордж не й беше обещал нищо, всъщност тя го беше направила, не й помагаше. Така се бе получило, никои не беше виновен, но само тя страдаше.
И Джордж страдаше.
Той се мъчеше да я обикне. Можеше ли да го остави, точно когато се обръщаше към нея? И то не само като любовник. Той се обръщаше към нея, за да се спаси от блатото на собствените си съмнения, от ужасното чувство, че няма никаква стойност.