— Но той е още дете — възкликна Роуз в израз на съчувствие към всяко дете, принудено да израсне в тази дива пустош.
— Да, но ти не му го казвай — предупреди я Джордж и първата усмивка от часове насам разчупи сериозното му изражение. — Той мисли, че е голям като всички нас.
— Има и още един.
— Джеф.
Той изрече името, като че ли човекът заслужаваше нещо специално и правилата не се отнасяха за него.
— Джеф загуби ръката си в Гетисбърг. Гюле от оръдие я откъсна от лакътя.
Защо всяка изречена дума прозвучаваше като обвинение срещу нея? Той нито я бе погледнал, нито в тона му се долавяха укорителни нотки, но тя го чувстваше.
— До края на войната беше в затворнически лагер.
Роуз не знаеше какво да каже.
— Преструва се, че се е примирил, но всъщност не е. Гледай да не се изтървеш, че баща ти е бил герой от Съюзническата армия.
— Искаш да запазя това в тайна?
— Споменаването му би предизвикало само неприятности.
Роуз трябваше да се съгласи, но ненавиждаше лъжите, дори онези, които още не беше изрекла.
— Разкажи ми за другите.
— Не ги познавам много добре. Зак беше бебе, когато заминах, а Тейлър беше само на осем години.
— А близнаците?
— Те са млади мъже, които много не разбирам.
Никой не излезе от къщата, за да ги поздрави. Тишината в междинното помещение беше потискаща. Изнервящата лятна жега щеше да настъпи след месец, но Роуз имаше чувството, че животът тук е застинал. Нищо не помръдваше. Нищо не издаваше звук.
Джордж слезе от коня, но тя не можеше да се помръдне. Не чувстваше дори краката си.
Помогна й да слезе като истински джентълмен. Правеше каквото трябва, казваше каквото трябва, но в докосването му нямаше топлина. Отначало тя се облегна на него, но после реши, че предпочита коня. Можеше и да я ритне, но това поне щеше да бъде проява на някакво чувство.
— Ние спим тук — рече Джордж, като посочи лявата половина на къщата, докато Роуз се мъчеше да раздвижи мускулите си. — А там е кухнята.
Тя разбра това по комина. Дворът и мястото около къщата биха оправдали името си, ако бяха изметени. Не бяха почиствани от седмици. Роуз се чудеше дали изобщо някога са били метени. Освен че там държаха седлата и хамутите, в междинното помещение изглежда изхвърляха и всичко непотребно. На прозорците имаше стъкла, но Роуз се съмняваше, дали през тях се виждаше нещо повече от дневната светлина или мрака.
Тогава Джордж отвори вратата на кухнята.
Коленете на Роуз едва не се подкосиха. Стаята беше в такова състояние, че изобщо не личеше, че е кухня. Имаше огромна желязна печка, отрупана с всевъзможни съдове, във всеки — остатъци от храна. Масата беше покрита с мръсни чинии и чаши. Като се вгледа по-отблизо, тя установи, че повечето бяха нащърбени и евтини, с изключение на няколко рядко красиви порцеланови и кристални изделия. Около грубата дървена маса имаше осем стола с облегалки от хоризонтални пръчки, напукани летви, протъркани от употреба стъпенки и разхлабени бамбукови седалки. Захвърлени едно до друго, на пода се въргаляха дървени ведра, ръждясала пиринчена лампа, смачкан кафеник, грубо издялана работна маса и купчина празни консервени кутии. Пердетата бяха посивели от мръсотия. В сандъка за дърва нямаше нищо друго освен трески. Цялото помещение бе просмукано от силна миризма на застояла мазнина.
— Тейлър готви, но много не разбира от това. Страхувам се, че нито един от нас не е особено силен по чистенето.
— Къде е стаята ми? — попита Роуз. Не легнеше ли веднага, щеше да се строполи на място.
— Горе — посочи Джордж към една стълба, която бодеше към тавана. Тя съвсем се отчая. Представата й за слънчева стая с басмени пердета и меко легло, с много светлина и свеж въздух, се изпари.
През отворената врата Роуз прецени, че таванът едва ли е толкова висок, за да може да ходи изправена. Надяваше се само мишките да не са стигнали дотам. Сигурна беше, че гълъбите и бухалите вече бяха изявили претенции към леглото.
Той отиде да вземе багажа й, а Роуз се зае да оглежда печката. Дузини мръсни съдове бяха натрупани в голямо метално корито. Не искаше и да знае от колко време са там. Търпението й се изчерпа при вида на червеите.
Джордж се върна с чантите й.
— Знам, че е пълна бъркотия, но Тейлър никога не измива нещо, освен ако не му потрябва.
— Както и всички останали — добави тя, докато Джордж пренасяше багажа й в таванското помещение.
— Случва се да ни няма тук с дни наред — викна той.
— В гъсталака сигурно е по-чисто. Навън поне вали сегиз-тогиз.